Кралят на петрола

— Да не повярва човек! Пещера, в която са съхранявани толкова много бурета, трябва да е голяма, а сигурно и входът й не е малък. Буретата са били изкарани навън, изтъркаляни до водата, а после, след като са ги изпразнили, отново са ги прибрали в нея. От цялата дейност непременно са останали следи!

— Естествено. Но за съжаление са заличени направо майсторски.

— Нека и ние потърсим с вас, сър! Тогава все ще ги намерим, гледайте да не унищожите някоя следа.

Иначе толкова наблюдателните и проницателни уестмани започнаха да претърсват цялата котловина на езерото, но минаваха час подир час без никакъв успех. Винету, ненадминатият майстор в издирването на следи, най-сетне изгуби всякаква надежда и каза на Олд Шетърхенд:

— Нека моят бял брат прекрати усилията си. Пещерата може да бъде открита навярно само случайно.

Но Олд Шетърхенд беше по-упорит. Той се ядоса. Нима хората щяха да разправят, че не е бил в състояние да намери едно място, чието съществуване бе доказано? Постигането на тази цел бе за него направо въпрос на чест и затова отговори:

— Каквото може да стане случайно, сигурно можем да свършим и ние. За какво сме се учили да мислим?

Той притвори очи, за да не бъде смущаван от нищо, и известно време постоя така безмълвен и неподвижен. Винету, който го наблюдаваше, забеляза как по лицето му за миг се мярна особена усмивка и го попита:

— Моят брат откри верния път, нали?

— Да — отговори Олд Шетърхенд и отново отвори очи — поне се надявам. Ако не се лъжа, не само че не е трудно, ами дори е твърде лесно да се намери пещерата. Пълните бурета са били тежки и са били четиридесет на брой А там, където два пъти претъркаляш толкова бурета, тревата така се смачква, че е невъзможно да бъде изправена с ръце. Няколко дни ще остане легнала. Тази работа тук е била извършена едва вчера или най-много завчера. Следователно тревата би трябвало да е все още смачкана. Ще ми даде ли моят брат Винету право?

— Олд Шетърхенд е прав — съгласи се апачът.

— И тъй въпросното място сигурно се намира там, където няма трева, и то по целия път от брега до скалата, в която е пещерата.

— Уф, уф! — възкликна Винету и медно-бронзовото му лице се зачерви — може би от радост, а може би и от срам, че на самия него не му бе хрумнала същата мисъл.

— Освен това — продължи Олд Шетърхенд, — при изпразването на буретата наоколо непременно се е разлял петрол, а сигурно и брегът е пострадал. Ако брегът беше покрит с трева, щяха да си личат следи и от едното, и от другото. Но ако е бил от пръст или камъни, тези следи лесно могат да се заличат. Нека сега моят червенокож брат претърси целия бряг. Навсякъде ще намери само трева и морави с изключение на две места, които ние незабавно внимателно ще огледаме.

Едното от тези места се намираше недалеч от входа на долината. Двамата се отправиха натам, последвани от уестманите, които бяха любопитни да узнаят дали проницателният ум на Олд Шетърхенд и този път е намерил верния отговор на загадката.

От скалата до езерото там се простираше гола ивица земя, широка около три лакътя и покрита с пясък и чакъл. Близо до брега ловецът коленичи и я помириса.

— Открих го! — извика той. — Тук камъните миришат на петрол. Разсипали са малко от него.

Той разрови с ръце по-надълбоко и наистина долният пласт беше мокър от петрол. За да го прикрият, отгоре бандитите бяха нахвърляли други дребни камъни.

— Значи буретата са изпразвани тук — каза той. — И да е пострадал брегът, следите лесно са били заличени, тъй като той е покрит с речен чакъл. Главата си залагам, че трябва да търсим пещерата там, където тази ивица земя се среща със скалата. Да проверим!

Ловецът тръгна по голата ивица, която свършваше при скалата с висока камара от дребен камънак. Другите го следваха от двете му страни. Той се спря пред купчината, огледа я миг-два и после заяви:

— Да, ето ни при целта. Пещерата е зад този куп камъни.

На Хобъл Франк много му се искаше и той да влезе в ролята на прочут уестман и затова попита:

— Само с един поглед ли разбра всичко, мистър Шетърхенд?

— Да — отговори му ловецът.

— Би трябвало и аз да мога да го забележа. Да погледна ли и аз?

— Заповядай!

Франк огледа купчината от всички страни, но, изглежда, нищо не откри.

— Е? — попита Олд Шетърхенд. — Какво виждаш, скъпи Франк?

— Ами камара като всички камари, тоест една каменна камара, състояща се от куп камъни.

— Нима виждаш само камъните?

— Да, само тях.

— И нищо друго ли?

— Съвсем нищичко.

— Не забравяй, че при подобни обстоятелства и най-дребният предмет може да е от голямо значение!

— Тъй, значи трябва да търся нещо малко, ама нищо не намирам.

И застаналите около него хора започнаха да търсят, но също така безрезултатно. Само апачът издаде едно тихо, изразяващо задоволство „уф!“. Погледът му падна върху някакъв мъртъв бръмбар-бегач, наполовина затиснат под един камък.

— Странно! — усмихна се Олд Шетърхенд. — Само Винету видя онова, което имам предвид. Франк, нима не забелязваш черния бръмбар, чието тяло се подава наполовина изпод онзи камък?

— Да, бръмбара, него отдавна го открих. ,

— Е, и…?