Кралят на петрола

— А сега конете и после след мен в гората! — нареди Олд Шетърхенд.

Самият той улови юздите на коня си, както и юздите на жребеца на Винету, а апачът вдигна на ръце вожда на нихорасите, за да изчезне с него в посоката, откъдето се разнесе гласът на Сам Хокинс. Мястото около огъня остана празно. Индианците го зяпаха с втренчени погледи, сякаш все още не можеха да проумеят как се бяха оставили да ги изненадат по такъв начин.

Двамата герои на това светкавично освобождаване не бяха имали време и възможност да обърнат внимание на една случка, чиито последици по-късно щяха да им създадат много големи ядове. Пенсионираният кантор изведнъж се сети, че в горния джоб на жилетката си, който не беше претърсен, той носеше своето сгъваемо ножче. Искаше му се да поправи сторената от него грешка и докато погледите на всички останали бяха приковани само в Олд Шетърхенд и Винету, чудакът се приближи до Полър, седна при него и каза:

— Току-що ми хрумна, че имам джобно ножче. Ето го, давам ви го, защото ще помогнете на другарите ми.

— Чудесно, чудесно! — отвърна възхитеният Полър. — Легнете до мен и прережете ремъците на ръцете ми, но така, че никой да не забележи! А после, като ми дадете ножа, сам ще се погрижа за останалото.

— Но след това трябва да освободите и моите спътници!

— Естествено, естествено! И тъй, побързайте, побързайте!

Канторът изпълни подканата на скаута и му подаде ножа в същия момент, когато Олд Шетърхенд сам се зае да реже ремъците на белите. Щом забеляза това, емеритусът каза:

— Виждате ли какво става там! Помощта ви вече е излишна. Шетърхенд ще освободи и вас. Можете да ми върнете ножчето.

— Нямам такова намерение! — отговори Полър. — Вървете бързо при вашите хора, ние тримата веднага ще ви последваме!

Канторът се изправи на крака и щом разбра какво правеха другите по заповед на Олд Шетърхенд, също се втурна към коня си, за да го яхне и да се отдалечи заедно с тях.

В момента положението бе такова, че край огъня останаха да лежат само Бътлър, Полър и Краля на петрола. За да не стоят пред неприятелите си като съвсем лесна за улучване мишена, индианците се бяха отдръпнали в тъмнината по посока на реката, а белите се прикриха между дърветата в подножието на издигащата се нагоре стена на пролома. Оттам Олд Шетърхенд подвикна на червенокожите:

— Нека воините на нихорасите останат спокойни. При най-малкия признак на враждебност или ако някой от тях се опита да се промъкне към нас, за да разузнава, ние ще убием вожда им. Щом настъпи денят, ще започнем преговори за Мокаши. Ние сме приятели на всички червенокожи мъже и ще посегнем на вожда само ако се видим принудени да се защитаваме.

Индианците смятаха за съвсем естествено той да удържи на думата си, макар че дори и да нападнеха белите, на Олд Шетърхенд и през ум нямаше да му мине да извърши убийство. Даже и в този случай той бе на мнение, че отнемането на живота на беззащитен пленник е убийство, а вождът в момента наистина беше беззащитен, тъй като му бяха вързали ръцете и краката.

Сам Хокинс и Хобъл Франк бяха изпълзели изпод каменните плочи. По своя странен начин на изразяване Сам каза:

— Ама червенокожите джентълмени едва ли са си мислили подобно нещо! Триста такива юнаци се изплашиха от двама мъже. Де се е чуло и видяло подобно нещо! Но дори и да не бяхте успели, макар и малко по-късно, цялата работа пак щеше да приключи тъй, защото ние двамата се бяхме притаили тук, за да ви освободим, хи-хи-хи-хи!

— Да — подкрепи го Хобъл Франк, — бяхме твърдо решили да ви измъкнем. А дали индианците са десет, или триста ни беше все тая.

— Да, и двамата сте изключителни герои — обади се Олд Шетърхенд полу ядосано и полуразвеселено. — Къде се бяхте дянали? Изглежда, че вместо да спите, сте тръгнали да се разхождате, а?

— Да се разхождаме не е точната дума. Имах някакъв сън, който ме извади от душевно равновесие. Затуй се събудих и за мое учудване забелязах, че господин канторът е изчезнал. Тогаз разбудих моя скъп приятел Сам и тръгнахме, за да възстановим присъствието на отсъстващия господин. Междувременно последва нападението, което нямаше как да предотвратим. Скрихме се и видяхме как индианците ви преведоха покрай нас. После се спуснахме в пролома и се спотаихме, за да издебнем мига на подходящия момент и да ви освободим от плен. За нас бе цяло щастие, че господин емеритусът се беше нейде запилял, защото, ако не беше станало тъй, нямаше да тръгнем да го търсим и също щяха да ни пленят.

— Тук навярно се лъжете — отвърна Олд Шетърхенд. — Убеден съм, че ако този нещастник беше кротувал, изобщо нямаше да ни нападнат. Ами сега къде е? Не го виждам.

— Тук съм — обади се канторът иззад едно дърво.

— Добре! Но я ми кажете, за Бога, как ви хрумна идеята да се отдалечите от лагера?

— Исках да донеса вода, господин Шетърхенд.

— Вода! Тук, долу, от реката?

— Да.

— Просто да не повярва човек! Нима жаждата ви беше толкова голяма, та не можехте да потърпите до сутринта?

— Водата не беше за мен.

— Ами за кого?