Кралят на петрола

— За моя добър приятел господин Хобъл Франк. Оплакваше се, че е жаден, а при един спор ние се скарахме. Исках да се сдобрим, като му помогна да утоли жаждата си.

— Какво безумие! Заради някаква си съвършено глупава кавга да изложите живота на всички ни на такава опасност! Ако не се намирахме сред толкова диви пущинаци, незабавно щях да ви изгоня. Но за съжаление тук не мога, защото неминуемо ще загинете.

— Аз ли? Не се заблуждавайте! Който има да изпълнява такава висша мисия, посветена на изкуството, каквато е моята със своите цели дванайсет действия, той просто не може да загине!

— Не ставайте смешен! В бъдеще всяка вечер ще съм принуден да ви връзвам, за да не можете да вършите други подобни щуротии. И щом се доберем до първото цивилизовано селище, незабавно ще ви зарежа. После нямам нищо против да търсите сюжета за прочутата си опера при когото искате и където искате. А нима успяхте да се доберете до реката?

Емеритусът отговори отрицателно и разказа всичко, каквото му се беше случило — от залавянето му, та чак докато даде ножчето си на Полър.

— Мътните го взели! — възкликна Олд Шетърхенд. — Този човек ни носи само беди, ще трябва бързо да вземем мерки онези тримата да не ни се изплъзнат. Ще рискувам да се върна при огъня и пак да ги вържа. Да се надяваме само, че на нихорасите няма да им хрумне да ме…

В този миг го прекъснаха силни крясъци, нададени от нихорасите. Когато хвърли поглед към огъня, той разбра каква е причината. Полър, Бътлър и Краля на петрола внезапно бяха скочили на крака и вече тичаха в посоката, където се намираха конете на индианците.

— Бягат, бягат! — закрещя Хобъл Франк. — Бързо на конете и подир тях, иначе…

Той не довърши мисълта си, понеже се накани незабавно да превърне думите си в дела, обаче Олд Шетърхенд го хвана здраво за ръката и му нареди:

— Стой тук и кротувай! Слушайте!

Видяха и чуха, че индианците се втурнаха към конете си, но тримата бегълци се оказаха по-бързи, защото въпреки гневните крясъци скоро съвсем отчетливо доловиха тропота на галопиращите коне, с които бандитите бягаха.

— Ето че офейкаха, отидоха, загубени са за нас во веки веков! — завайка се Франк. — Исках да ги подгоня. Защо не ми разреши?

— Защото нямаше да има никаква полза, а щеше да е и много опасно — отговори му Олд Шетърхенд.

— Опасно ли? Да не мислиш, че се боя от тримата негодници? Тогава, както изглежда, все още не ме познаваш добре!

— Имах предвид индианците. Не сме преговаряли с тях и ще трябва да сме много внимателни. Ако се бяхме втурнали да преследваме бегълците, вероятно щяхме да попаднем в ръцете на нихорасите. Ще останем скрити на това място, докато се разберем с тях.

— И ще позволим на тримата мерзавци да избягат?

— Нима щяхме да успеем да ги заловим още сега, в нощта? Ако съществува такава възможност, нека я предоставим на индианците. Слушайте! Те препуснаха подир бегълците, значи няма смисъл и ние да си правим труда.

— Ами! Човек сам най-добре си върши работата! Нихорасите няма да си дадат кой знае колко зор.

— Така само биха доказали, че са умни. Ако изчакаме да се съмне, ще можем да виждаме дирите и да ги проследим.

— А преднината, която ще имат тогава тези типове?

— Все ще я наваксаме. Няма да е трудно да ги заловим, защото няма да могат да се защитават. Те разполагат само с ножчето, което нашият хитроумен господин кантор им е дал на заем, а на него все пак не може да се гледа като на някое особено страшно и опасно оръжие.

Всички разбраха, че той е прав. Франк също го призна. След известно време отново доловиха тропот от конски копита, а после всичко притихна. Индианците се върнаха от преследването с празни ръце. Ако бяха заловили бегълците, сигурно щяха да вдигнат голяма врява.

Тъй като се очакваше следващият ден да е много напрегнат, всички трябваше отново да легнат да поспят. Само Винету и Олд Шетърхенд останаха да бодърстват, за да наблюдават нихорасите — все пак не беше изключено да предприемат опит да освободят пленения си вожд. Но през цялата нощ те се държаха спокойно и когато се зазори и хората се събудиха, видяха, че индианците седят на брега на реката. Вероятно нито един от тях не беше мигнал.

До този момент никой от белите не бе разменил и една дума с Мокаши, а и той не си бе отворил устата. Нещо повече — през цялото време вождът бе лежал все тъй неподвижно и безмълвно, сякаш ударът на Олд Шетърхенд го бе убил. Но той беше жив и с изпитателен поглед се оглеждаше наоколо. Вече бе време да му се каже какво искаха от него. Затова Олд Шетърхенд се накани да вземе думата. Винету отгатна намерението му, направи му знак, с който го помоли да мълчи, и съвсем в противоречие със своите привички, самият той се обърна към Мокаши:

— Вождът на нихорасите е силен мъж, голям ловец и много храбър воин. С една-единствена стрела е убивал и най-силния бизон. Затова го наричат Мокаши. С радост бих искал да разговарям с него като с приятел и брат и го моля да ми каже кой съм аз!