Кралят на петрола

— Съмнително е, макар и твърде възможно. Ако кажат, че са врагове на нихорасите и са били техни пленници, но са им избягали, тогава ще ги приемат горе-долу приятелски.

— Нека моят брат не забравя, че могат да кажат и други неща. Ще споменат за съгледвачите на навахите и може би ще разкажат, че предводителят им Касти-тине е убит от нихорасите. Могат да хвърлят вината също върху теб или мен и да съчинят какво ли не, само и само да спечелят благоразположението на навахите.

— И да поискат от тях помощ — оръжия и всичко каквото им е необходимо. Мислиш ли, че навахите ще изпълнят желанията им?

— Зависи какво ще им разкажат. Нитзас-ини, великият вожд на навахите, е много умен човек. Преди да им повярва, той ще провери всяка дума, която чуе от устата им. Но я погледни към нихорасите! Те възсядат конете си.

Мокаши беше съобщил на хората си, че е сключил мир. Те не бяха кой знае колко съгласни, но трябваше да се подчинят, защото споразумението бе подпечатано с изпушването на калюмета. Ядосани от този съвсем не бляскав край на това приключение, те нямаха никакво желание да остават повече тук и да гледат белите. Затова се метнаха на конете си и препуснаха. Неколцина от тях останаха, за да донесат всички предмети, които преселниците имаха още да получават. Вярно, че някои дребни вещи липсваха, но стойността им бе толкова незначителна, че не си заслужаваше да отварят дума за тях. Защо да споменават такива дреболии, когато само малко преди това ставаше въпрос за съвсем по-други неща — за живот и смърт!

Десета глава Чекът сменя собственика си

Междувременно изминаха два дни. Там, където реката Чели се влива в Рио Сан Хуан, наричана също и Рио дел Навахос, върху тесния нос от сушата, намиращ се между двете реки, имаше доста голям индиански лагер. В него навярно се бяха събрали около шестстотин навахи, и то не за да ловуват, защото в такъв случай щяха да донесат и шатрите си, а те не се виждаха. Следователно ставаше въпрос за военен поход, още повече че лицата на всички бяха покрити с бойни цветове.

Мястото беше изключително подходящо за бивак. Имаше формата на триъгълник, чиито две страни бяха обградени и защитени от реките, така че само откъм третата страна съществуваше възможност да бъде нападнат. Трева се намираше повече от достатъчно, както и храсти, и дървета, а пък за липса на вода изобщо не можеше да става дума.

На ремъци, опънати между дърветата, бяха окачени за сушене нарязани тънки парчета месо — необходимите провизии за планирания боен поход. Индианците или лежаха бездейно в тревата, или се къпеха в реките. Други дресираха конете си или се упражняваха в употребата на своите оръжия.

В средата на лагера бе издигната колиба от клони. В земята до вратата й бе забито едно копие, украсено с три орлови пера. Следователно в колибата живееше Нитзас-ини, върховният вожд на навахите. Той не се намираше във вътрешността й, а седеше пред входа. Навярно все още не бе навършил петдесет години, имаше яка, съразмерно развита фигура и което не можеше да не направи впечатление, лицето му не беше изрисувано с бои. По тази причина чертите му си личаха съвсем ясно. Впечатлението от тях можеше да се изрази с две думи: бяха благородни. В погледа му се четеше необикновена интелигентност, а и такова спокойствие и ведрина, които обикновено не се наблюдават у индианците. В никакъв случай той не правеше впечатление на див или полуцивилизован човек. Ако някой решеше да потърси причината за това, то бе достатъчно само да хвърли поглед на съществото, което седеше от едната му страна и разговаряше с него. Това беше… една скуоу.

Нечувано! Жена във военен лагер, и то седнала до вожда! Та нали е известно, че дори най-любимата индианска жена не бива да рискува така открито да сяда до своя мъж, в случай че той заема някакво що-годе по-изтъкнато обществено положение! А тук ставаше въпрос за върховния вожд на едно племе, което бе в състояние да Събере над пет хиляди воини. Но тази жена не бе индианска скуоу, а бяла. Нека го кажем накратко, тя беше майката на Ши Со, която се бе омъжила за вожда на навахите и му беше оказала благотворно, превъзпитаващо и облагородяващо влияние, както веднъж вече споменахме.

Облегнат на седлото на коня си, пред двамата се беше изправил висок и сух мъж, чието телосложение издаваше много голяма сила. Дългата му брада бе сребристобяла. Още от пръв поглед си личеше, че не е свикнал да бездейства нито минута и че е видял и преживял повече, отколкото хиляди други. Тези трима души водеха разговор, и то на немски език. Вождът също си служеше с него, което се обясняваше, разбира се, само с това, че жена му беше немкиня.

— И аз започвам да се безпокоя — каза в този момент белобрадият. — Разузнавачите ни се забавиха толкова дълго, че вече е крайно време най-сетне да получим някакво известие от тях.

— Сигурно им се е случило нещастие — обади се жената.