Кралят на петрола

Привидно това негово желание бе твърде странно, но то не беше неоснователно и преследваше определена цел. Изглежда, Мокаши си помисли същото и ето защо с готовност отвърна:

— Ти си Винету, вождът на апачите.

— Отговорът ти е правилен. Защо не спомена някое определено племе на апачите, към което принадлежа и аз?

— Защото всички племена на този голям народ те признават за вожд.

— Така е. А ти знаеш ли към кой народ се числи племето на навахите?

— Те са апачи.

— А какви са нихорасите, които са те избрали за вожд?

— Също са апачи.

— Устата ти говори истината. Щом нихорасите, както и навахите са част от големия народ на апачите, значи са братя. Ако един баща има няколко деца, то те трябва да се обичат и взаимно да си помагат в беди, опасности и неволи, а не да се карат и даже да воюват помежду си. Ей там на югоизток живеят команчите, смъртните врагове на апачите. Всяка година воините им потеглят на поход, за да воюват срещу апачите. Ето защо племената ни би трябвало здраво да се сплотят срещу тези крадци и убийци. Но те не постъпват така, напротив, те враждуват помежду си, взаимно се избиват и после, когато е необходимо да отблъснат общия враг, се оказват твърде слаби. Замисли ли се душата ми за това, сърцето ми натежава от грижи и мъка. И нихорасите, и навахите ме наричат вожд на апачите, а те също са апачи. Затова ушите им би трябвало да се вслушат в моите думи. Ти ме плени заедно с белите ми братя, макар че не сме ви причинили никакво зло, въпреки че и аз, и ти сме от едно и също племе и от един и същ народ. Можеш ли да ми посочиш поне една причина, която да се видя принуден да призная?

— Да.

— Коя е тя?

— Сърцето ти е привързано повече към навахите, отколкото към моето племе.

— Заблуждаваш се. И едните, и другите са мои братя.

— Продал си душата си на бледоликите, а те са наши врагове.

— И това е заблуда. Обичам всички хора, независимо от цвета на кожата им, стига само да вършат добро. И съм враг на всички зли хора, без да питам дали са индианци, или бели. Секирата на войната е изровена и сега братът тръгва срещу брата, за да пролее кръвта му. Това не е хубаво, а лошо и ето защо в момента не съм ваш приятел. Но не бива да си мислите, че съм и ваш враг. Няма да помагам нито на вас, нито на навахите и ми се иска да ви посъветвам отново да заровите томахока на войната и да заживеете в мир.

— Това не е възможно. Томахокът, грабнат веднъж от ръката на воина, не бива да се оставя да бездейства, преди да е вкусил кръв. Няма да се вслушаме в никакви предложения за мир.

— И в мен ли няма да се вслушате?

— Не.

— Тогава виждам и чувам, че всички мои думи ще бъдат напразни. Винету няма навика да говори на вятъра, затова няма да кажа нищо повече. Решавайте враждите си с навахите чрез война, но внимавайте да не въвлечете в нея мен и моите бели братя! Ти се отнесе с нас като с неприятели. Нека го забравим. Но сега се намираш в ръцете ни, животът ти е в наша власт. Нима в шатрите на вашите врагове трябва да се разказва как Поразяващата ръка и Винету, само тези двама мъже, са пленили Мокаши, макар че той е бил заедно със своите триста воини? Нима трябва край всички лагерни огньове ти и твоите воини да станете за смях и подигравка? Искаш ли хората да казват за теб, че си бил принуден да освободиш дори белите жени и децата, които са се намирали в твоя власт?

Винету имаше пълно основание да му зададе тези въпроси. Несъмнено за Мокаши беше голям позор, че е пленен при такива обстоятелства, въпреки многобройния отряд от негови воини. Щяха да му поставят като условие да пусне доскорошните си пленници необезпокоявано да си отидат, в замяна на което самият той щеше да бъде освободен. Не се ли съгласеше, тогава обещанието пред никого да не споменават за позора му сигурно щеше да го направи по-сговорчив. В момента Мокаши гледаше мрачно пред себе си и мълчеше. Затова Винету продължи:

— Воините ти вече знаят, че ако ни нападнат, ще бъдеш незабавно убит. Чу ли и ти тези думи на моя брат Шетърхенд, когато ги подвикна на твоите хора?

Мокаши кимна.

— Значи си наясно какво можеш да очакваш. Но няма да загубиш живота си и свободата ще ти бъде върната. В замяна искам да ни оставите безпрепятствено да се оттеглим, както и да получим обратно всичките вещи, които ни взехте и все още не сте ни дали.

— Но те са вече наша собственост!

— Не са. Няма да оставим във ваши ръце дори игла.

— Тогава нека се стигне до битка!

— В такъв случай ти пръв ще умреш!

— Аз съм воин и не се боя от смъртта. Моите хора ще отмъстят за мен.

— Лъжеш се. Ние се намираме тук под закрилата на скалите и дърветата, а освен това никога не сме броили враговете си. Все ни е едно дали са триста, или по-малко, нали воините ти знаят какви пушки имаме. Казвам ти, че в никой случай няма да ни победите.

— Тогава нека воините ми умрат заедно с мен. Та нали и те се покриха с позора, за който ти спомена.

— Ако си умен и те ти се подчинят, петното на този позор няма да остане върху вас. Обещаваме ти никъде да не говорим за него.

При тези думи очите на Мокаши радостно просветнаха и той извика:

— Обещаваш ли ми?

— Да.