Кралят на петрола

При тези думи Сам се надигна от мястото си край огъня, приближи се до него и го сряза:

— Я не произнасяй думи като „жалък“ и „подъл“, защото ще накарам да ти нашарят гърба, докато ти причернее пред очите! Казвам се Сам Хокинс, разбра ли ме? А ей там седят Дик Стоун и Уил Паркър. Обикновено ни наричат Детелиновия лист. Разбра ли ме пак? Да не мислиш, че тъкмо вие сте онези хора, които могат да приказват врели-некипели на уестмани като нас? А пък ако на всичко отгоре някой вземе да ни излиза с думи като „жалък“ и „подъл“, сме свикнали да не се церемоним много с него и го разпердушинваме!

Изглежда, Бътлър изведнъж си глътна езика. Сам Хокинс добави:

— След смрачаване самият аз бях при вас и скрит зад скалите, ви подслушах. Чух всяка дума. Вие сте Търсачите, но не го научих едва тук, защото го знаех още в Сан Хавиер.

При тези думи Бътлър изплашено възкликна:

— Heavens? ((англ.) — Небеса! О, боже! Б. пр.) Търсачите! Що за идея, да ни вземете за тези бандити! Сър, кой те е метнал така?

— Самият аз. Имам добър слух.

— О, дори и най-острият слух може да се излъже и да разбере нещо погрешно.

— Тъй ли мислиш? А дали съм разбрал погрешно и отговора ти, когато те попитаха какво ще стане с жените и децата от кервана?

— Представа си нямам.

— Ти не отговори ли, че и те трябва да бъдат избити, за да не могат по-късно да ви предадат?

— Не знам нищо подобно.

— А не знаеш ли нещо за това, че искахте да си разделите плячката, а после да изгорите колите?

— Не.

— Тогава имаш изключително къса памет, но в Тусон ще ти помогнат да си припомниш някои неща.

В този момент за пръв път думата взе и офицерът, като подкани Сам:

— Сър, не си хаби напразно думите с този човек! Нека отрича колкото си иска, нищо няма да му помогне. Доказано е, че са Търсачите, и утре ще увиснат на въжето.

— А ще бъдат ли необходими и нашите показания? — осведоми се Дик Стоун.

— Не. Вие искате да продължите с колите и аз нямам никакво намерение да ви задържам или пък дори да ви мъкна обратно към Тусон. Казахте ми каквото имаше да казвате. Все едно че е станало пред съда, ще има същата стойност. Разполагам с предостатъчно доказателства и едва ли може да се съмняваме, че тази област най-сетне ще бъде прочистена от бандата, която толкова дълго напразно преследвахме. Давам ти думата си, че всички ще увиснат на въжето.

Всякакви други разговори бяха преустановени. Разставиха необходимите постове, а после легнаха да спят. Един от войниците трябваше да седи до пленниците и да не ги изпуска от очи.

Вързаният скаут бе оставен също при Търсачите и съвсем случайно попадна до Бътлър. До този момент двамата не бяха разменили нито дума, макар че не беше трудно тайно да разговарят, защото лежаха съвсем близо един до друг. По-късно, когато всички заспаха и скаутът забеляза, че пазачът има само задачата да внимава някой от пленниците да не се освободи, той побутна с лакът Бътлър и прошепна:

— Спиш ли, сър?

— Не — дойде в отговор. — Кой ли може да заспи в подобно положение?

— Тогава се обърни към мен! Трябва да поговорим!

Бътлър изпълни желанието му и се осведоми:

— Ти беше водач на тези подлеци. Какво се случи, та те възнаградиха по такъв начин?

— Заподозряха ме, че искам да се съюзя с вас.

— Но това не е вярно, нали?

— Отначало не беше, но после намеренията ми се промениха. Казвам се Полър, сър, и бих желал да ми имаш доверие. Обзалагам се сто към едно, че си загубен, но аз много искам да те спася.

— Сериозно ли говориш?

— Да, кълна ти се. Тези типове ми нанесоха тежка обида, а аз не съм човек, който прощава подобни неща. Но самичък нищо не мога да направя. Ако ми помогнеш, съвсем сигурно ще си получат заслуженото.

— Да ти помогна? В случая никой никому не може да помогне, нито ти на мен, нито аз на теб.

— Заблуждаваш се! Убеден съм, че утре ще ме освободят. Вас ще ви вържат на конете и ще ви отведат в Тусон. Аз ще ви последвам. Давам ти честната си дума!

— Благодаря ти, сър! Но няма да имам никаква полза. Ще ми бъде невъзможно да се измъкна.

— Пфу! Хрумна ми чудесна идея. Свързан ли си тъй тясно с твоите хора, че да не искаш да офейкаш, без да отървеш и тях?

— Глупости! Всеки е най-близък на себе си. Ако спася себе си, нямам нищо против те да увиснат на въжето.

— Well, тогава се споразумяхме. Кажи им по време на ездата да се престорят, сякаш изпитват ужасни болки от ударите с приклад, които получиха. Да започнат да се клатушкат на конете. А ти се направи, като че съвсем са те напуснали силите. Много ще се учудя, ако лейтенантът не нареди да спрете, за да се посъвземеш. В такъв случай ще трябва да ти свалят ремъците от краката. Тогава дори да ти останат вързани ръцете, ще можеш светкавично да се метнеш на най-бързия кон и да препуснеш, разбира се, в обратна посока, където ще те очаквам. Всички ще бъдат изненадани и едва ли ще започнат да те преследват незабавно. Така ще спечелиш преднина. Ако по-късно някой ни догони, аз имам хубава пушка и ще го сваля от коня.

Бътлър не отговори веднага. Поразмисли и едва след доста дълго мълчание каза: