Кралят на петрола

Като й говореше такива думи, дребничкият шегобиец съвсем не си беше направил криво сметката. Госпожа Розали изпъчи гърди и отговори:

— В сърцето ми се е вселило милосърдието? Разбира се, че се е вселило! Та нали и аз имам сърце, и то не какво да е! Готово е да се разтопи като прясно масло на слънце. А тъй като и аз се числя към красивия и нежен пол, за който говорите, също искам да владея света с моята доброта. Вярно, случва се да не оценят човека както трябва и в живота ми често е имало такива мигове, когато милосърдието и добротата ми не са били изследвани достатъчно задълбочено, но тук в тоз случай на всички ще докажа, че моят слаб пол е силен, щом става дума да прости. Излъгали сте се в мен, господин Хокинс, хич не ме интересува дали таз банда убийци ще бъде наказана. Пуснете ги да си вървят!

Навярно тя още щеше да говори, но пристигнаха войниците заедно с конете си и се разположиха на лагер пред колите. С тях дойдоха и преселниците, които доведоха и пленения скаут.

Най-напред се започна оживена размяна на въпроси и отговори, която престана едва когато немците научиха с най-големи подробности всичко случило се по време на отсъствието им. Канторът също слушаше много внимателно, но не седеше кротко край огъня като всички други, а непрестанно се разхождаше нагоре-надолу. Все се занимаваше с пленниците, чието положение, изглежда, нещо не му допадаше. Той постоянно побутваше или подръпваше ту насам, ту натам някой от тях, после пък се мъчеше да премести друг и това продължи, докато най-сетне Сам го попита:

— Господин кантор, какво правите? Не ви ли харесва положението, в което лежат хората?

Чудакът се обърна към него и важно-важно му отговори:

— Кантор емеритус, ако обичате, господин Хокинс! Само заради изчерпателността и за да не стане някаква грешка. Да, отгатнахте. Пленниците трябва да лежат съвсем иначе.

— Защо?

— Начинът, по който са групирани, не позволява да се постигне истинският ефект.

— Ефект ли? Че за какво ни е тук ефект?

— Трябва ни повече, отколкото си мислите. Изглежда, или все още не ви е известно, или пък вече сте забравили с какво се занимавам, нали?

Като не успя начаса да се сети за странната мания на кантора, Сам непредпазливо попита:

— Какво ли може да е то?

— Нищо друго освен операта ми. Занимава ме мисълта да композирам голяма героична опера в дванайсет действия и само заради нея пътувам из тези земи. Нали трябва да събирам материал. И ето че тук открих подходяща сцена, една великолепна сцена — „хор на убийците“. Те лежат на земята и пеят в двоен секстет. Но за тази цел е необходимо съвсем друго групиране, съвършено различно от онова, което сте им дали вие. Сега проучвам как ще изглеждат най-добре и установя ли го, веднага ще си го запиша. Можете да бъдете сигурен, че ще внимавам да не причиня болка на хората!

— Що се отнася до това, не се колебайте здравата да удряте и блъскате. Такива типове няма защо да ги галите по главите.

След това композиторът на героични опери продължи заниманието си, и то толкова енергично и продължително, че Бътлър най-сетне наруши досегашното си мълчание и гневно подвикна на Сам:

— Сър, защо този човек непрекъснато се занимава с нас? Погрижи се най-после да ни остави на мира! Да не сме кукли за игра, които всеки може да дърпа и подхвърля както си иска!

Сам не сметна, че си заслужава труда да му отговаря, и затова след малко Бътлър продължи:

— И изобщо искам да попитам с какво право ни нападнахте и повалихте с прикладите си!

— Да попиташ ли? — изсмя се дребосъкът. — Мисля, че нямате нужда от сведения, а и за отговора сами можете да се досетите.

— От къде на къде? Нямаме ни най-малка представа защо се отнесохте така с нас. Минавахме оттук като миролюбиви пътници и забелязахме огъня ви. Тъй като не знаехме що за хора седят край него, от само себе си се разбира, че тайно се промъкнахме насам, за да се осведомим. При това най-подло бяхме нападнати в гръб. Настояваме незабавно да бъдем освободени.

— Настоявайте си, нямам нищо против. Всеки човек може да има какви ли не желания, но дали ще се сбъднат, туй е вече съвсем друг въпрос. Ще бъдете свободни или по-скоро свободно ще увиснете на някое хубаво здраво въже, и то още утре в Тусон.

— Ако искаш да остроумничиш, прави го по някакъв по-добър начин! Не е шега работа да посегнеш на честни хора, а тъй като спомена за Тусон, да ти кажа, че много лесно може да стане тъй, че вие самите да бъдете обесени в града. Или може би не знаете как се отнасят тук с хора, които в нощна доба нападат честни люде?

— Честни ли? Хи-хи-хи-хи! Видяхме я вашата честност още в Сан Хавиер дел Бак!

— Онова, което се случи там, няма нищо общо със сегашното положение. Мисля, че тук нещата са съвсем ясни — искахме да видим кой лагерува край огъня и бяхме нападнати.

— Хмм! Значи не сте знаели кого ще заварите тук, така ли?

— Така е.

— И все пак още от Сан Хавиер ни следвате по петите!

— Това е лъжа!

— И допреди малко се криехте зад скалите, за да изчакате, докато огънят ни угасне!

— Защо да сме се крили?

— За да ни нападнете!

— И това е лъжа! Най-подла и жалка лъжа!