Кралят на петрола

Що се отнася до Краля на петрола, той много оживено участваше в разговорите. Това стана възможно, защото банкерът също не разбираше немски и заради него често използваха английски. Така и Гринли можеше да вземе участие в приказките. Той явно полагаше всички усилия, за да предизвика симпатия, което като че донякъде му се удаваше сред немските преселници, макар те да не разбираха кой знае колко английски. Изглежда, съмненията на банкера започнаха да се разсейват. Както подобаваше на възрастта им, Ши Со и младият му спътник Адолф Волф участваха в разговора само когато някой ги попиташе нещо.

При чудатия характер на хитреца Сам Хокинс, при веселостта на Дрол и особнячеството на Хобъл Франк се разбираше от само себе си, че разговорът бе изключително оживен. Времето минаваше извънредно бързо и всички бяха учудени, когато най-сетне Уил Паркър напомни, че вече минава полунощ.

Оставаха им само четири или най-много пет часа за сън. Затова си легнаха. След броени минути всички заспаха. Не беше необходимо да поставят стражи, защото навън пазеха ратаите на ранчерото.

Шеста глава В пуеблото

Когато се зазори, Форнър се беше погрижил вече за кафето и за току-що изпечен царевичен хляб с формата на питка, тъй че преселниците нямаше нужда да се грижат за закуската, нито да губят време. Отведоха животните на водопой и ги оставиха да се напият до насита, защото до вечерта нямаше да намерят вода. Платиха на ранчерото всичко, каквото им беше доставил. На ратаите дадоха бакшиш и после поеха на път.

Сам Хокинс се беше погрижил жените да могат удобно да седят на своите мулета., Така ездата не ги изморяваше повече от мъжете. Децата намериха място в кошовете — всяко муле носеше по два: един отляво и един отдясно. Покритите със слама дъна на кошовете предлагаха места, от които нямаше никакви оплаквания. Така ездачите можеха вече да накарат животните да препуснат в галоп.

Колкото повече се отдалечаваха от реката, толкова по-неплодородна ставаше земята. Там, където има влага или течаща вода, в онези области избуява изключително богата растителност, но където липсва живителното поточе, не се вижда нищо друго освен пущинаци и съвсем безутешни пустини.

Предобед температурата все още беше поносима. Но колкото по нависоко се издигаше слънцето, толкова по-голяма ставаше жегата, излъчвана от безплодната камениста земя, както и от съвършено голите скалисти склонове на планините, тъй че немските преселници, непривикнали на такъв ужасен пек, едва издържаха.

Още няколко часа от следобеда продължиха да яздят през плитки падини или по необятни равнини, където не се виждаше и следа от растителност. После се появиха планински възвишения, които обаче не радваха окото, защото тук тъй скъперническата природа не ги бе дарила с нито едно-единствено дърво, нито дори с някой храст. Само нарядко на по-закътани места, където слънцето нямаше възможност да пече от сутрин до вечер и следователно поне за някой и друг час имаше сянка, тук-там се мяркаше самотен кактус с най-фантастична форма, чиято безцветна и безжизнена сивота въпреки всичко не можеше да зарадва пътника.

Точно по време на най-голямата жега по пладне преселниците спряха да си починат на един стръмен планински склон. Там имаше малко сянка, но отсрещните скали толкова силно излъчваха горещина срещу насядалите хора, че те предпочетоха отново да яхнат животните.

Най-сетне (слънцето вече силно клонеше към хоризонта), изглежда, жегата взе да намалява, и то по-бързо, много по-бързо, отколкото всъщност бе обичайно. Сам Хокинс внимателно огледа небето и по лицето му се изписа лека загриженост.

— Защо гледаш тъй нагоре? — попита го Хобъл Франк. — Като че хоризонтът не ти харесва, а?

— Може и да си прав — отговори ловецът.

— И защо?

— Защото въздухът започна да изстива тъй неочаквано и бързо.

— Ах, навярно идва буря?

— Струва ми се, че има основание за подобно опасение.

— Би било добре! След такава суша и жега една буря ще ни бъде добре дошла.

— Благодаря! В тези райони обикновено бурите изглеждат малко по иначе, отколкото навярно си ги представяш. Има години, когато тук не пада и капка дъжд. Да, дори имаше и такива времена, когато не бе валяло две или три години. И тогава, извие ли се някоя буря, то тя е страшна. Нека побързаме да се доберем до пуеблото.

— А още колко път ни остава?

— След половин час сме там.

— Тогава няма никаква опасност. Все още по небето не се вижда нито едно облаче, тъй че могат да изминат часове, преди да се забули и смрачи над главите ни.

— Не се заблуждавай! Тук са необходими само броени минути, за да почернее небето. Мога да кажа, че просто надушвам насъбралото се във въздуха електричество. Я погледни моята Мери, виж я колко бърза, как издува ноздри и как размахва уши и опашка! Тя много добре знае, че наближава буря. Умното ми добиче!