Кралят на петрола

Ездачите слязоха от конете, за да потърсят извора. Тук имаше достатъчно влага, защото близо до пуеблото растеше трева, а недалеч имаше и няколко градинки, засадени с царевица, дини и други растения, чието отглеждане предполагаше обилно напояване. Но въпреки усиленото търсене не успяха да открият водоизточника, тъй че накрая Франк недоволно възкликна:

— Глупаци сме ние и нищо друго! Ако Поразяващата ръка или Винету бяха налице със своето присъствие, отдавна щяха да открият водата. Мисля, че щяха даже да я надушат.

— Нямаме нужда от тези прочути воини — обади се Ши Со, синът на навахския вожд, който не взе участие в положените до момента усилия да намерят вода, а с кротка усмивка ги бе наблюдавал. — В случая, вместо да се търси, трябва да се размисли.

— Тъй ли? Ха, ами че мисли де!

На Хобъл Франк му стана неприятно, че е възможно младежът, който, кажи-речи, все още беше хлапак, да прояви по-голяма проницателност от него.

— Вече го сторих — отговори Ши Со.

— Наистина ли? Тогава имай добрината да ни съобщиш официалния резултат от твоята напрегната духовна работа!

— Пуеблото е укрепление, което не може да съществува без вода. Тя му е най-необходима по време на обсада, когато защитниците му нямат възможност да излязат от него. Вземе ли се предвид това обстоятелство, човек лесно може да се досети къде се намира кладенецът.

— А-а, ти мислиш, че навярно е във вътрешността на постройката, нали?

— И къде по-точно?

— Във всеки случай не и на някой от горните етажи — усмихна се младият индианец.

— Не, и аз още не съм виждал кладенец на черковна камбанария. Ще трябва да го търсим най-долу.

— Където е бил издълбан още преди столетия, когато е било строено и пуеблото.

— Правилно! Туй е ясно като мътеница. Слушай, скъпи ми млади приятелю, като че ти не си чак толкоз глупав, колкото изглеждаш. Продължиш ли да се развиваш тъй и занапред, може би отчасти ще е възможно от теб да излезе нещо. Значи трябва да търсим в приземния етаж. Амче как ще влезем вътре? Не виждам никаква субективна входна порта, нито пък право или вито стълбище, а обичайните подвижни стълби специално са ги прибрали. Ако направим една египетско-вавилонска пирамида, като единият се покатери върху раменете на другия, неколцина от нас ще могат да се качат горе на покрива и оттам да се спуснат вътре в партера, дето се намира търсената аква дестилантериум. (Дестилирана вода (деформиран латински) Б. пр.)

При тези думи Сам Хокинс се обади:

— Но това би означавало насила да получим достъп до водата, нещо, което по възможност трябва да избегнем, ако не се лъжа. Струва ми се, че можем да го избегнем. Вождът се кани да слезе. Мисля, че иска да говори с нас.

Действително в този момент Ка Маку се спусна до първата платформа. Пристъпи до ръба й и попита:

— Бледоликите намериха ли водата?

— Разреши ни да се изкачим при теб и тогава ще я намерим — отговори му Сам.

— Мислиш, че тече тук горе?

— Не, а под теб, където е приземният етаж.

— Отгатна. Бих ви дал малко вода, но тук тя е такава рядкост, че…

— Ще ти я платим — прекъсна го Сам.

— Това е добре! Но дали моят бял брат знае, че няколко червенокожи племена са изровили бойната секира срещу бледоликите? Нима може тогава да се довериш на белите?

— Няма защо да се страхуваш от нас. Навярно си чувал вече за нас. Тези двама воини, дето стоят тук, и мен ни наричат Детелиновия лист. Зад гърба ми пък…

— Детелиновия лист? — бързо го прекъсна вождът. — Но тогава ви знам имената. Те са Хокинс, Стоун и Паркър.

— Да.

— Защо не ми каза веднага? Детелиновия лист винаги е бил приятелски настроен към червенокожите мъже. Вие сте наши братя и ще ви посрещнем с добре дошли. Ще получите вода даром, и то колкото ви е необходима. Нашите жени ще ви я изнесат.

На вика му се отзоваха няколко жени. Те слязоха на най-долната платформа и от кладенеца, намиращ се в приземния етаж, с големи глинени съдове изнесоха вода, с която лесно слязоха долу при преселниците, тъй като до първата тераса бяха изправени няколко подвижни стълби. Цялата сцена изглеждаше толкова миролюбива, че нито Сам Хокинс, иначе толкова умен и прозорлив, нито който и да било от спътниците му можа да се досети, че дружелюбното поведение на вожда бе само преструвка.

Докато хората се освежаваха, а после напоиха и животните, цветът на небето се промени по твърде застрашителен начин. Отначало то порозовя, после стана тъмночервено и най-сетне — виолетово, за да премине накрая в мрачно черно, и то без да може да се каже, че по небосклона има облаци.

— Лоша работа — обърна се Уил Паркър към Хокинс. — Какво ще кажеш, Сам? Изглежда, ще има ураган или торнадо.

— Не ми се вярва — отговори дребосъкът, след като доста продължително и внимателно оглежда небето. — Но че ще има буря, ще има, и то каква, и страшно много вода ще се излее. Най-добре щеше да е, ако можехме нейде да се подслоним, а също и конете ни, иначе ще се подплашат и разбягат.

След тези думи той се обърна към вожда, който все още стоеше на платформата и го попита: