Кралят на петрола

— Какво ще каже моят червенокож брат за тези съмнителни и опасни признаци за промяна на времето? Какво се задава?

— Силна буря с толкова много дъжд, че след броени минути тук всичко ще плувне във вода.

— И аз мисля така, но нямам намерение да плувам или да допусна дъждът да повреди всичките ни вещи. Не е ли възможно да ни пуснете в пуеблото?

— Нека моите бели братя се изкачат горе при нас заедно с жените и децата си. Върху тях няма да падне и капка дъжд.

— Ами нашите животни? Няма ли да се намери за тях някое място, откъдето не ще могат да избягат?

— Ей там наляво, зад ъгъла на пуеблото се намира един корал, в който можете да ги затворите.

— Добре, тъй ще направим. Междувременно нека жените се качат при вас.

Спуснаха още няколко стълби, по които жените и децата се изкачиха на тераса на втория етаж, а оттам през дупката се спуснаха във вътрешността на първия етаж. Същевременно от горе слязоха няколко индиански скуоу заедно с вече поотрасналите си хлапета, за да вземат сваления от мулетата багаж и да го занесат на първата платформа, а оттам през съответната дупка в пода да го спуснат в приземния етаж.

От едната страна на пуеблото, която им беше посочил Ка Маку, се намираше открито четириъгълно място, обградено от доста високи стени. Там отведоха конете. След като животните се озоваха в сигурния корал, Сам и другите преградиха входа с пръти, краищата на които поставиха в определените за тази цел дупки в зидовете. Тъкмо когато свършиха с тази работа, изведнъж блясна такава светкавица, сякаш цялото небе бе обхванато от пламъци и веднага след това трясна такъв гръм, от който земята потрепера. После започна да вали така, че можеше да се вижда едва на няколко крачки и най-неочаквано се изви толкова силна буря, че хората бяха принудени да се притиснат към зидовете, за да не бъдат повалени на земята. Мъжете Се затичаха към стълбите.

Банкерът и счетоводителят не бяха толкова опитни и сръчни като останалите и затова последни се добраха до тях. С най-голямата възможна бързина всички се заблъскаха да се качат на втората платформа и оттам през дупката, по единствената стълба, за която имаше място, да се спуснат на първия етаж. Тъй като можеха да минават само един по един, цялата работа не вървеше тъй бързо, както им се искаше при този дъжд, наподобяващ по-скоро водопад. Всеки мислеше само за себе си и се блъскаше напред. За всичко друго хората бяха слепи и глухи. По тази причина никой не обърна внимание на петимата или шестима индианци, появили се най-неочаквано до вожда, ръководещ слизането на преселниците в приземния етаж.

До краката му лежеше капакът, с който се затваряше дупката, служеща за вход и изход. Наблизо се виждаха няколко големи камъка, тежки по четиридесет-петдесет килограма, но те също никому не направиха впечатление. Както вече споменахме, банкерът и счетоводителят Баумгартен останаха последни. Тъкмо когато първият от тях се канеше да сложи крак на най-горното стъпало на стълбата, вождът му подвикна:

— Стой! Отдръпни се назад! Ти не бива да слизаш долу!

— Защо? — попита Ролинс.

— Ще разбереш.

Заедно със споменатите индианци Ка Маку се нахвърли върху двамата, които, преди да се осъзнаят и да успеят да помислят за съпротива, се видяха повалени на земята и вързани. Виковете им за помощ бяха погълнати от разбеснялата се буря и тътена на гръмотевиците. Със същата бързина вождът изтегли стълбата от дупката и хвърли капака върху нея, а хората му отърколиха отгоре тежките камъни. Спусналите се долу преселници не можеха вече да излязат оттам. Бяха пленници.

Тогава червенокожите поведоха банкера и Баумгартен към по-долния етаж и с помощта на ласа ги спуснаха в приземния етаж. После затвориха и неговия вход с друг подобен капак. След това вождът изпрати един от хората си да отиде някъде. Човекът слезе най-напред от пуеблото по най-долната стълба и въпреки светкавиците и гръмотевиците, бурята и дъжда се затича, свърна зад ъгъла и след около десетина минути стигна до едно място, където, изглежда, се беше срутила някаква скала и отломките й представляваха хаос от разхвърляни каменни късове, които предлагаха чудесно скривалище. Тук се бяха оттеглили воините от пуеблото заедно с конете си, за да заблудят белите, че са отишли на лов. Пратеникът им съобщи, че планираният удар е успял и вече могат да се върнат.

Да, планът им успя, и то много по-лесно, по-добре и по-бързо, отколкото беше мислил вождът. Наистина, за тази неочаквана сполука най-много бе допринесла тъй неочаквано разразилата се буря, но едва ли беше по-малка и „заслугата“ на непредпазливостта, с която преселниците и ловците попаднаха в капана.