Кралят на петрола

— Нима е възможно да има толкоз лоши хора по света! На тези индиански обесници не сме им сторили и най-малкото зло и въпреки туй ни затварят тук, сякаш сме негодници, осъдени на десет години строг тъмничен затвор. Де да ми бяха тез подлеци ей тук пред очите, господи боже мой, как щях да им кажа истинското си мнение! Ей ти на още едно доказателство за туй, к’во става, като се осланяш на мъжете! И те ми били наш’те естествени закрилници, вместо да внимават и да ни закрилят, сами ни водят към най-големи нещастия!

— Мълчи де! — помоли я мъжът й. — Нали ще обидиш господата с вечното си недоволно мърморене.

— К’во? Как? Вечно ли? — попита тя ядосано. — Че откога съм почнала да говоря? Най-много от две-три секунди. А ти на туй му викаш вечно. Хич не ме е еня дали ще обидя някого, или не, щото съм в законното си право. А който има право, няма що да си трае. Бяхме толкоз глупави да позволим да ни затворят, ама аз нямам никаква вина. Все пак ми се ще да попитам к’во ни очаква и к’во ли ще стане с нас?

— Как може още да питате! — обади се Хобъл Франк, като ъгълчетата на устата му присмехулно потрепнаха. — Амче съвсем ясно е к’во ще стане с нас.

— Е, и к’во например?

— Най-напред ще ни сложат ремъци на краката и ръцете…

— Да не би и на нас, дамите?

— Естествено! После ще ни вържат на кола на мъченията…

— Също и нас, дамите ли?

— Разбира се! А след туй ще ни убият…

— И дамите ли?

— Без съмнение! И когато умрем, ще ни скалпират.

— Чумата да ги тръшне! Ама сигурно не и нас, дамите?

— То се знае, че и вас! Дори червенокожите имат обичая да скалпират женорята приживе, изобщо не изчакват докато умрат, защото, нали знаете, дамите имат по-хубава и по-дълга коса, което придава на скалпа особено висока стойност…

— Покорно благодаря за таквиз ласкателства! — прекъсна го тя.

— Моля, моля — отвърна той. — … и защото кожата на главата се смъква по-лесно от жив човек, отколкото от труп.

— Истината ли казвате, или искате да ме изплашите, господин Франке?

— Туй е самата истина, на която напълно можете да се осланяте.

— Тогаз тия индианци са истински безмилостни варвари! Но аз няма да допусна да ме скалпират нито жива, нито умряла! За нищо на света няма да им дам косата си. Ще се отбранявам. Ще защитавам скалпа си от първия до последния миг. По-добре хич да не се залавят с мен, щото аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер, и ще им дам да се разберат!

При другата група пленници, а именно при банкера и неговия счетоводител, не бе така оживено и шумно. Те лежаха в приземния етаж. Там не гореше никаква лампа и беше тъмно. Влажността на въздуха и бълбукащите звуци, които се дочуваха от време на време, ги наведоха на мисълта, че изворът се намира нейде наблизо. Околните зидове бяха толкова дебели, че бушуването на бурята почти не се долавяше. След като ги спуснаха долу с ласа и затвориха дупката над главите им с капака, отначало няколко минути двамата внимателно се ослушваха. Но всичко около тях остана тихо и спокойно, нищо не издаваше присъствието на друг човек. Ето защо банкерът поде разговор, разбира се, на английски:

— В безсъзнание ли си, мистър Баумгартен, или ме чуваш?

— Чувам ви, сър. Но положението ни наистина е за припадане. Какво сме им направили на индианците, че се отнасят с нас така?

— Хмм, и аз туй се питам. Защо ни плениха нас двамата, а не и останалите?

— Що се отнася до това, предполагам, че и на тях не им е провървяло повече, отколкото на нас.

— Мислиш, че и те са пленени, така ли?

— Да.

— Имаш ли основателна причина за подобно твърдение?

— Дори няколко. Но преди всичко една от тях е меродавна за мен: не е възможно червенокожите да пленят нас двамата, без да задържат и нашите спътници, защото в противен случай те сигурно ще се опитат да ни освободят.

— Това е вярно, но същевременно е и тъжно за нас, тъй като трябва да се простим с всяка надежда да се видим на свобода.

— И през ум не ми минава да се отчайвам! Аз се надявам до последния миг.

— На кого и на какво?

— Преди всичко на божията помощ. И освен това въпреки всичко съвсем не е изключено да можем да разчитаме на спътниците си. Вероятно и те са затворени като нас, но може би не са вързани. Разполагат с оръжията си. При това имайте предвид какви хора има сред тях! Вярно, че този Хобъл Франк е чудновата и странна личност, но сигурно е безстрашен, храбър човек и славен уестман, Същото може да се каже и за Хокинс, Паркър, Стоун и Дрол, а що се отнася до останалите, с изключение на неблагонадеждния кантор положително няма да се намери нито един, който страхливо да скръсти ръце в скута си.

— Well, и аз мисля така. Но защо ни плениха? Ето какво ми се ще да разбера. Може би, за да искат откуп?

— Едва ли. Подобно нещо би било в стила на бели бандити, но не и на индианци.

— Значи просто за да ни ограбят, така ли?