Кралят на петрола

— И това не е причината, поне не е само тя. Ако беше така, още начаса щяха да ни изпразнят джобовете, вместо да ни вземат само оръжията. Не съм уестман и не мога да твърдя нищо определено, но предполагам, че поведението на червенокожите е последица от избухналата война между тях и белите.

— All devils ((англ.) — Всички дяволи, по дяволите! Б. пр.)! В такъв случай не бива на нищо да се надяваме, тогава ще сме, тъй да се каже, военнопленници и навярно ще заплатим с живота си.

— Поне намеренията на индианците ще са такива.

— Хубави намерения, няма що! Да те изпекат на кола на мъченията и да те скалпират!

— Още не се е стигнало дотам! Както вече казах, аз не губя надежда до последния миг. Нека най-напред опитаме дали няма да можем да се освободим от ремъците!

Положиха всички усилия, напрягаха сили до краен предел, ала без какъвто и да било успех. Ремъците бяха много здрави. Разбира се, ако на тяхно място бяха Олд Шетърхенд и Винету, навярно само след броени минути двамата щяха да се освободят. Но банкерът и счетоводителят му бяха неопитни хора и им липсваше онази находчивост, която намира изход дори и от най-трудното положение. Те се отказаха от усилията си да скъсат ремъците, а изобщо не се досетиха, макар и с вързани ръце, поне да направят опит взаимно да си развържат възлите.

Лежаха един до друг тихо и безмълвно и чакаха. Както им се стори, измина дълго време. И ето че над главите си доловиха някакъв шум. Капакът изчезна. Двамата зърнаха обсипаното със звезди небе. Бурята бе утихнала и дъждът бе спрял. Беше се свечерило. Те видяха как някой спусна стълбата и по нея слезе вождът. Той се наведе над тях и ръцете му ги опипаха. След като се убеди, че все още са вързани и са лежали кротко, той им каза:

— Белите кучета са по-глупави и от виещите койоти. Направо влизат в жилището на червенокожите воини, без да помислят, че в момента между тях и нас е изровена бойната секира. Те заграбиха земите ни, нашите свещени места и ни прогониха. Продължават непрекъснато да ни преследват и мамят. Отначало дойдоха малцина бели, но после станаха милиони, а ние бяхме милиони, ала сме осъдени да изчезнем, както изчезнаха мустангите и бизоните от прериите. Но ние не умираме, без да си отмъстим. Бойната секира е изровена и всички бледолики, попаднали в ръцете ни, са загубени. Също и вие. Рано утре, още щом се зазори, коловете на мъченията ще бъдат издигнати и болезненият ви вой така ще проехти във въздуха, че лешоядите ще се стекат на ята, за да разкъсат месата ви още докато сте живи. И това ще стане, защото го казва вождът Ка Маку!

След тези думи той се изкачи по стълбата, изтегли я подир себе си и отново закри отвора с капака.

Заплахите му накараха двамата пленници да потреперят. Те ги приеха съвсем на сериозно, защото не знаеха, че вождът действува по чуждо поръчение и рисува пред тях очакващата ги участ с такива мрачни краски само за да ги накара по-късно да бъдат толкова по-благодарни на мнимия си спасител.

Посещението на вожда окончателно съкруши банкера, а и Баумгартен съвсем не беше вече изпълнен с такова упование както преди. Още в ранни зори щяха да бъдат на кола на мъченията! Та това щеше да стане ужасно бързо и имаше твърде малко време за спасение!

Двамата споделиха опасенията си. Блъскаха си главите, за да намерят някакъв изход. Отново започнаха да опъват ремъците си, и то така, че те се врязаха в месата им, но без ни най-малък успех. И ето че след като навярно изминаха няколко часа, те пак доловиха някакъв шум. Погледнаха нагоре. Капакът се отмести встрани и в отвора се появи човешка глава.

— Пет, пет, мистър Ролинс, долу ли си? — чуха някой тихо да пита.

— Да, да! — отвърна банкерът доста високо от радост, защото у него се породиха нови надежди.

— Тихо! Ако ни чуят, загубен съм. Дали и мистър Баумгартен е при теб?

— Да, и аз съм тук — отговори немецът.

— Най-сетне ви намерих! Хиляди пъти изложих живота си на смъртна опасност, за да ви спася. Съпротивлявахте ли се? Ранени ли сте?

От думите му лъхаше кажи-речи, нежна загриженост.

— Не, здрави и читави сме — отговори Ролинс.

— Тогава почакайте мъничко. Ще видя дали ще мога да донеса стълба. Навсякъде по горните тераси стоят постове, но с радост ще рискувам живота си, стига само да ви спася.

Главата му изчезна от отвора.

— Слава богу! Ще избягаме! — обади се банкерът с въздишка на облекчение. — Това беше Гринли, нашият Крал на петрола, нали?

— Да — отговори счетоводителят. — Наистина не успях да видя лицето му, но го познах по гласа, макар че можеше да разговаря с нас само шепнешком.

— Той ще ни измъкне оттук. Рискува живота си, за да ни освободи. Това не е ли от негова страна и смело, и доблестно, изключително смело и доблестно?

— Да, много!

— Ето още едно доказателство как хора с иначе твърде проницателни умове могат да се излъжат в някого. Искаха да го заклеймят като мошеник. Сега вече можем да сме твърдо убедени, че той заслужава безрезервното ни доверие. Сам виждаш колко е почтен и верен. Сигурно никога повече няма да се усъмня в него.