Кралят на петрола

А спътниците им се намираха в наистина сериозно положение, което обаче си имаше и своята комична страна, и то заради чудатостите на няколко от намиращите се сред тях лица. Отначало всички бяха убедени, че капакът, закриващ изхода, пак ще бъде отворен, за да се присъединят към тях банкерът и счетоводителят му. За пръв път това мнение беше разклатено от твърдото уверение на Ши Со, че са пленници, и след като изминаха дълги часове, без някой да вдигне капака, стана ясно, че младият индианец имаше право. Естествено това промени дотогавашното спокойно настроение на затворените хора. Опитните уестмани бяха свикнали да се владеят, но пък в толкова по-голяма възбуда изпаднаха немските преселници, които от безпокойство просто бяха извън себе си. Разбира се, те смятаха, че индианците не само са хвърлили око на имуществото им, но възнамеряват и да ги убият. Единственият човек сред тях, запазил самообладание, беше канторът, на когото и през ум не минаваше, че тук е възможно насилствено да бъде сложен край на творческата му дейност и въжделения. Както човек лесно може да си представи, устата на госпожа Розали не млъкваше. Най-напред тя обсипа с ругатни индианците, а после дойде ред на Сам Хокинс и приятелите му, които тя смяташе виновни за сегашното си незавидно положение.

— Та кой можеше да очаква подобно нещо от тоя дърт червенокож индиански кмет! — обади се пак госпожа Розали. — Човекът бе тъй нежен и мек като най-хубавото жълто прясно масло. Беше тъй любезен и мил, че по едно време ми се стори, сякаш се гласи да ме покани да изкараме един валс. А сега пък се оказва, че всичко е било притворство, измама и коварство. Тоя тип би трябвало да получи плесници, здрави хубави шамари ту от едната, ту от другата страна, ту от едната, ту от другата страна! Амче к’во иска всъщност от нас? На к’во ли е хвърлил око? На вещите ни, или на парите ни? Кажете ми де, господин Хокинс? К’во стоите като някой пън, дето изобщо не може да продума! Искам и трябва непременно да знам как стоят нещата!

— Естествено, че са хвърлили око на имуществото ни — отговори Сам.

— Естествено ли? Хич не го намирам тъй естествено като вас. Мойто имущество си е мое имущество и никой няма право да го докосва. А който посегне на законната ми собственост, е негодник, разбрахте ли ме! И за такива в Саксония има определени параграфи, които най-строго се спазват от полицията. Който „свива“, бива арестуван или дори го пъхват в пандиза!

— Туй е съвсем вярно, но за съжаление не се намираме в Саксония.

— Не сме в Саксония ли? Хайде бе! Аз все още далеч не съм станала американка. Вярно, понастоящем съм тук, но въпреки туй още не съм се отказала от хубавото си саксонско поданство. Засега си оставам жителка на хубавата саксонска провинция край Елба. Саксонците са побеждавали в повече от двайсет битки и ще съумеят да ме измъкнат и оттук. Разбрахте ли ме? Цели трийсет години съвсем точно и почтено съм си плащала всички данъци, такси, както и вноски за образованието, не съм останала длъжна нито един пфениг и следователно имам право да настоявам родината ми смело да се застъпи за мен, в случай че някой червенокож индиански негодник и нехранимайко иска да ме измами и ограби! Няма да допусна да бъда обрана и после да ме изгонят без пукната пара в джоба.

Сам хвърли на разлютената жена един от своите особени искрящи погледи и каза:

— Криво си представяте нещата, госпожо Еберсбах. Няма да бъдете ограбена и после изгонена.

— Няма ли? Ами к’во тогаз?

— Когато индианецът граби, той също и убива. Вземат ли ни имуществото, ще ни вземат и живота, за да не можем по-късно да си отмъстим.

— Господи боже мой! Да не би да искате да кажете, че ще ни изтрепят?

— Да.

— Наистина ли? Е, ама туй е вече прекалено! Значи сте го знаели и въпреки всичко ни доведохте тук? Господин Хокинс, не ми се сърдете, ама вий сте чудовище, вий сте звяр, вий сте змей, какъвто не можеш намери по цялата земя!

— Извинявайте, но откъде можех да знам какви са намеренията на индианците? Пуеблосите са известни като дружелюбно и благонадеждно племе. Невъзможно беше човек да си представи, че ще поставят такава клопка.

— А трябваше ли да скочите право в нея? Можехме да останем и отвън.

— При тази буря?!

— Ами, буря! Предпочитам на главата ми да се излеят десет бъчви вода, отколкото да ме ограбят и убият. Горе-долу и вие можехте да се досетите, че е така. Боже милостиви! Ще бъдем убити! Че кому ли би минало през главата! Амче аз се преселих, за да поживея още сума години по американски, а ето на, че едва кракът ми е стъпил на таз земя, и вече ме посреща самата смърт. Ще ми се да видя човека, който може да понесе подобно нещо.

Тогава канторът се приближи до нея, сложи длан върху ръката й и я успокои:

— Не се тревожете напразно, скъпа ми госпожо Еберсбах. В случая и дума не може да става за смърт.

— Тъй ли? Що мислите така?

— Докато съм заедно с вас, вие сте извън всяка опасност. Аз ще ви закрилям!

— Вий?… Мен…? — попита тя и го измери с невярващ поглед от глава до пети.