Кралят на петрола

Сега се видя колко добре бяха постъпили, като не оставиха лампата съвсем да догори. Секунди след като се бяха отдръпнали от мястото под дупката, горе се разнесоха още два-три изстрела. Чуха как куршумите се забиха в пода. Сам Хокинс изрева доста силно.

— Защо крещиш? — попита Паркър. — Улучиха ли те?

— Не. Искам само да разбера къде са застанали тези негодници.

Откъм платформата проехтяха радостни крясъци. Индианците чуха вика на Сам, помислиха, че са го ранили, и дадоха израз на задоволството си.

— Много добре! — изсмя се Сам. — Тези типове лежат или клечат точно край самата дупка и подслушват. Да им изпратим няколко куршума. Франк и Дрол, елате! В двуцевките ни има общо шест куршума. Всеки от нас дава и двата изстрела бързо един след друг. Едно… две… три!

Изстрелите изтрещяха и над главите на пленниците незабавно се разнесоха викове на ярост и болка.

— Well! Отлично! Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам. — Изглежда, улучихме неколцина от тях. Не ми се вярва пак да седнат над нас, за да подслушват.

— Ама и аз няма пак да застана под дупката, та да се изложа на куршумите им! — недоволно измърмори Стоун.

— Никой няма да го иска от теб — отвърна му Сам. — Я ми покажи ръката си!

Оказа се, че раната бе съвсем лека и лесно можеше да се превърже. Когато свършиха тази работа, Хобъл Франк каза:

— Не трябваше да пробиваме тавана, а ей тук зида. Горе на терасата стоят индианци и чуват какво правим. Офейкаме ли през стената никой няма ни да ни види, ни да ни чуе.

— Работата е значително по-тежка — подхвърли Сам.

— Предпочитам тежка работа, при която не рискувам живота си, отколкото лека, дето ще вземат да ме опушкат. Туй е мойта немеродавна компенсация, с която сигурно имам право.

Съгласиха се с него. Направиха кратко съвещание, в резултат на което решиха да последват съвета му. Вентилационните отвори във външния зид бяха толкова големи, че в тях една до друга можеха да проврат цевите на две карабини и да ги използват вместо лостове. Така, разбира се, след дълги часове напрегнат труд успяха да разкъртят свързващия материал между камъните дотолкова, че да продължат работата си с ножовете.

Тъй измина следобедът. Когато най-сетне откъртиха първия камък от стената, се беше вече свечерило. Първия! А колко още трябваше да извадят! Ами какво бе положението на пленниците! Дойдоха тук с намерение да си починат и пренощуват, но откакто бяха пристигнали, намериха време само да се напият с вода, ала не и да се нахранят. Вече стояха затворени повече от един ден, без да сложат и залък в уста. Започнаха да ги измъчват глад и жажда. Засега това нямаше кой знае какво значение за възрастните, но децата искаха храна и вода и не можеха да бъдат лесно успокоени.

През цялата нощ работата над дупката не престана. Напредваха извънредно бавно, защото зидът беше дебел, а хоросанът, кажи-речи, по-твърд и от камъните. Най-сетне пробиха стената. Един камък падна навън. Малката образувала се дупка пропусна в помещението сивкавия сумрак на настъпващото утро. Оттук нататък работата потръгна по-бързо. След половин час отворът беше вече толкова широк, че през него можеше да се провре и мъж.

— Победа! — заликува госпожа Розали. — Вярно, че таз дупка не е съвсем удобен изход за една благоприлична дама, ама щом става дума за свободата ми, ще пропълзя даже и през комин. Та нали после мога да се измия. А сега напред, господа! Кой ще е пръв? Естествено учтивостта изисква ний, дамите, да бъдем спасени преди всички други. Затуй правя предложение аз да съм първа.

Тя вече се навеждаше, за да провре глава през отвора, когато Хобъл Франк я дръпна назад и каза:

— Мадам Еберсбах, имате ли акъл? К’во ви текна? Таз работа не е за женуря. В такъв случай галантните господа трябва да поведат хорото.

— Кой? — попита тя. — Галантните господа ли? Да не би и вий да се причислявате към тях?

— Естествено!

— Ха, амче тогаз толкоз по-жалко за галантността ви. Аз съм дама. Нима не сте чували, че към дамите трябва да се отнасят любезно и внимателно?

— Да, знам го много добре и винаги съм постъпвал тъй!

— Я не ме будалкайте! Разбрахте ли ме? Покорно благодаря, щом един такъв грубиянин на сичко отгоре сам се нарича галантен господин!

— Не ви разбирам, скъпа, любезна, уважаема госпожо Еберсбах! Та аз съм страшно любезен към вас!

— К’ви ги дрънкате? И в к’во се изразява любезността ви?

— Ами в туй, че най-любезно искам да се промуша преди вас.

— О-о-о! Обръщате всичко наопаки.

— Добре де, таз дупка е най-малко на пет лакти над долната тераса, нали?

— Да.

— Значи ще трябва да скочите от такава височина.

— Естествено!

— А можете ли?

— Надявам се. Щом става въпрос за свободата и живота ми, ще скоча, пък колкото ще да е високо или ниско.

— С главата надолу?

— Че с главата, разбира се, как иначе?

— Паднете ли с главата надолу от пет лакътя височина, тя така ще хлътне между раменете ви, че изобщо няма да се вижда. Скача се с краката надолу, а не с онази телесна част, дето обикновено се съхранява здравият човешки разум. Значи човек ще трябва да се провре през дупката с краката напред.