Кралят на петрола

— И все пак туй е погрешно, щото на краката нямам очи. А нали, щом се измъкна, веднага ще трябва много добре да се огледам дали наоколо няма някой, дето иска да ми стори зло! За таз работа са нужни очите и затуй човек трябва да тръгне с главата напред.

— И туй го признавам. Но все пак веднага ще проумеете, че като искам да вляза в отвора преди вас, постъпвам изключително деликатно. Да предположим, че индианците са чули шума от падащите камъни, дето ги избутахме навън. В такъв случай те сигурно са застанали на стража и наблюдават дупката. И появи ли се първият от нас, несъмнено ще му пратят някой куршум, без да ги е еня дали зората ще освети най-напред краката или главата му. Ако все още държите да сте първа, нямам нищо против. Моите почитания!

— Е, тогаз наистина благодаря, много благодаря! Аз съм дама и като такава не съм длъжна заради галантните господа да играя ролята на мишена.

При тези думи тя бързо отстъпи назад. Франк също не получи разрешение да бъде пръв, а Сам Хокинс, запази тази опасна привилегия за себе си. С главата напред той бавно запълзя през отвора. Когато очите му стигнаха до края на дупката, той светкавично отдръпна глава, върна се обратно и съобщи:

— Действително долу на платформата има няколко поста. Значи дупката ни е открита.

— Видяха ли те? — попита Дик Стоун.

— Не.

— Как са въоръжени?

— С пушки.

— Тогава във всички случаи ще стрелят. Застанали са на платформата, върху която ще трябва да скачаме, а ние можем да се измъкваме само един по един. Вероятно дупката се наблюдава и от горе. Я да проверим!

Той взе дългата си карабина, сложи върху дулото й своята неописуема и невъзможна шапка и бавничко започна да провира пред отвора цевта така, че на хората отвън непременно да се стори, сякаш нечия глава се кани да надникне от дупката. Откъм терасата се чу вик и в същото време се разнесоха няколко изстрела. Дик отдръпна пушката и след като огледа своята „мекица“, каза:

— Пробили са я два куршума, единият отдолу, а другият — отгоре. Какво ще кажеш, драги Сам?

Доста време измина, преди Хокинс да му отговори. Всички с голямо напрежение очакваха да чуят какво ще каже, а когато най-сетне отвори уста, думите му прозвучаха доста обезкуражително:

— Пазачи има и над нас, които надничат над ръба на горната тераса и наблюдават дупката. Над нас постове, под нас постове, това е лошо, много лошо!

— Ще ги опушкаме! — обади се бодро Хобъл Франк.

— Опитай се!

— Че защо да не се опитам?

— Първо помисли, после говори. Можеш ли да застреляш онези, които се намират върху платформата над главите ни?

— Не. Затуй наистина не бях помислил, но пък толкоз по-лесно ще очистя онези, дето са под нас.

— И как ще го направиш?

— Ами само трябва да насоча пушката си към тях и да натисна спусъка!

— По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши. Отворът е толкова тесен, че ти би могъл да се прицелиш в тях само ако измъкнеш навън двете си ръце и главата. Но още преди да заемеш това извънредно опасно положение, в главата ти ще има вече няколко куршума.

— По дяволите! Вярно! Значи сега си имаме таз хубава дупка, а не можем да излезем навън.

— За съжаление, за съжаление! Напразно се трепахме. Не можем да се измъкнем нито през тавана, нито през стената.

— Пусто опустяло! Наистина ли? — попита госпожа Розали.

Повече от истина е — заяви Сам.

— Нима няма никакъв друг изход? Може би през пода, а?

— Не, сигурно и под нас има бдителни стражи.

— Амче тогаз пак ще стоим като телета пред шарени порти! И туй ми било галантни господа! Ако аз бях мъж, непременно щях да знам к’во трябва да направя!

— Е, какво?

— Да ама и аз не знам, щото не съм мъж я, а дама. Господата са тук, за да ни закрилят. Разбрахте ли ме? А сега си изпълнете дълга. Изобщо не е нужно аз да си блъскам главата по какъв начин ще ме избавите от плен. Но едно знам, непременно трябва да се измъкна оттук, тъй че ви подканям да си напрегнете сичките сетива и да измъдрите как ще ме спасите, а че и себе си при туй!

Настъпи продължително мълчание. Всички усилено мислеха дали все пак нямаше някакъв път за спасение. Тъй, в мрачно настроение и мъчителни размисли измина цял час, след което най-сетне се чу гласът на Ши Со:

— И да мислим, и да не мислим полза няма. Не можем да излезем навън, защото би трябвало да изпълзяваме от дупката един по един и също тъй един по един ще бъдем застреляни. Но въпреки всичко мисля, че ще се спасим.

— Как? Как? Откъде? По какъв начин? — обсипаха го с куп въпроси.

— Олд Шетърхенд и Винету ще се срещнат в ранчото на Форнър. Форнър ще им каже от наше име да ни последват и съм сигурен, че тези двама прочути мъже ще тръгнат по дирите ни. Значи ще стигнат и до пуеблото.

— Да — обади се Сам с дълбока въздишка, — това е единствената ни надежда. Мога да се закълна, че ще дойдат. И ако издържим дотогава, ще ни спасят.

— Но туй са само двама души! К’во ли ще направят срещу толкоз много индианци? — подхвърли госпожа Розали.