Кралят на петрола

Той носеше ловна риза от бяла щавена кожа, украсена с червено индианско везмо. Легинсите му бяха от същата материя и по шевовете бяха украсени с ресни и бродерия. Никъде по облеклото му не се забелязваше петно или каквото и да било изцапано място. Малките му крака бяха обути в мокасини, украсени със стъклени маниста и бодли от бодливо свинче. На врата му висяха малка торбичка със скъпоценен амулет, изкусно изработена лула на мира, както и тройна огърлица от нокти на сива мечка, един трофей, който той беше взел от най-страшния хищник на Скалистите планини, излагайки живота си на най-голяма опасност. Около стройната си талия имаше широк пояс, направен от едно от онези салтилски одеяла, известни с високата си стойност. Както и при Олд Шетърхенд, оттам се подаваха дръжките на два револвера и на закривен ловджийски нож. Индианецът нямаше шапка. Той носеше дългата си гъста синкавочерна коса във висока, шлемовидна прическа, където бе вплетена кожата на гърмяща змия. Никакво орлово перо, нито някакво друго отличие украсяваше косата му, но въпреки това още от пръв поглед си личеше, че този червенокож воин сигурно е вожд, и то не от обикновените. Чертите на красивото му мъжествено и сериозно лице напомняха лика на римлянин. Скулите му изпъкваха едва забележимо, лицето му бе голобрадо, устните му пълни и все пак изящно очертани, а цветът на кожата му представляваше смесица от матово светлокафяво с лек бронзов оттенък. Напреки на седлото пред него лежеше пушка, чийто приклад бе нагъсто обкован със сребърни гвоздеи.

Ако го срещнеше някой уестман, който никога не го е виждал, той веднага щеше да го познае по тази пушка, защото тя често е била предмет на разговор край хиляди лагерни огньове. В Запада имаше три пушки, с чиято слава не можеше да се мери никоя друга. Това бяха карабината „Хенри“ и мечкоубиецът на Олд Шетърхенд, както и Сребърната карабина на Винету. И така този червенокож ездач беше Винету, вождът на апачите и изобщо най-прочутият вожд на Запада, най-верният и самопожертвователен приятел на приятелите си и същевременно най-страшният противник на всичките си врагове.

Той не яздеше по нашия маниер, а седеше приведен и някак отпуснат върху гърба на коня си. Погледът му изглеждаше уморен и замечтан и не се отделяше от земята, ала който го познаваше, знаеше, че сетивата му са изострени като у никой друг и от окото му нищо не убягва.

Ето че апачът внезапно се изправи. Със същата бързина грабна Сребърната карабина и я насочи към едно дърво. Разнесе се изстрел. Гърмежът бе къс, остър и звучен. Винету смуши коня си да се приближи към дървото, после стъпи върху седлото, бръкна с ръка в хралупата, зейнала близо до най-долния клон, и измъкна животното, по което бе стрелял. То имаше размерите на средно голямо куче и жълтеникавосива козина, а само връхчетата на космите бяха черни. Опашката бе дълга колкото половината му тяло. Това животно беше миеща мечка, наречена от американците коати или ракун, и за всеки ловец бе извънредно желано печено.

Едва-що миещото мече бе увиснало в ръката на апача, а от изстрела му не бяха изминали повече от десетина секунди, когато от изток се разнесе друг изстрел, който проехтя някак особено тежко.

— Уф! — изненадано възкликна индианецът и добави на себе си: — Акайа Селкхи-Лата!

Тези думи са от езика на апачите и означават: „Там е Поразяващата ръка!“ И странно: до изстрела на апача Олд Шетърхенд също бе следвал своя път с привидно безразличие и сякаш унесен в мислите си. Но веднага след като го чу, той спря коня си и тихо промълви:

— Това е Винету, вождът на апачите! Познавам гласа на неговата Сребърна карабина.

Той изрече тези думи на немски език — един безпогрешен признак, че е немец. Бързо свали от рамото си мечкоубиеца и даде изстрел, по който Винету мигновено разпозна приятеля си. На европееца, а също и на всеки друг, който не е стъпвал в Дивия запад, това ще му се стори невъзможно. Но опитният уестман умее да различава гласа на всяка пушка, която познава. Сетивата му са изострени, защото от чувствителността им животът му е зависел стотици пъти, а и в бъдеще щеше да зависи. Онзи, който не успее да придобие необходимата изостреност на сетивата, загива. Колко различни са човешките гласове! Ти долавяш гласа на своя познат измежду хилядното множество. Ами например кучешкият лай? Нима не разпознаваш веднага по гласа воя на Цезар, Буби или Нерон? Така е и с пушките. Всяка от тях си има свой собствен глас, но това се знае и се различава само от онези хора, които имат слух за подобни неща.

След като се разнесоха изстрелите, по които двамата приятели се познаха, те промениха следваната дотогава посока и препуснаха един към друг — Олд Шетърхенд на запад, а Винету на изток. За да се намерят по-лесно, всеки от тях стреля още веднъж, после се срещнаха на една малка поляна, скочиха от конете и се поздравиха.

— Какво преживя моят бял брат от времето, когато го видях за последен път? — попита Винету.