Кралят на петрола

Първият от тях беше бял и яздеше великолепен вран жребец с червени ноздри и дълга грива, накъдрена между ушите по онзи начин, който сред индианците минава за сигурен признак на превъзходни качества. Седлото и оглавника бяха фино изработени от индиански ръце. Този човек не беше нито много висок, нито много широкоплещест, но, изглежда, имаше жили от стомана и железни мускули. Загорялото му от слънцето мъжествено лице бе обрасло с голяма тъмноруса брада. Носеше украсени с ресни легинси, ловджийска риза, която по шевовете си също имаше ресни, високи ботуши, чиито кончови беше издърпал чак над коленете, както и широкопола филцова шапка. По целия й шнур бяха нанизани върхове от уши на сивата мечка гризли. В широкия му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, който целият бе натъпкан с патрони, бяха затъкнати два револвера и един закривен ловджийски нож. Освен това по колана му висяха няколко различни кожени торбички. От лявото му рамо към десния хълбок се спускаше навито на руло ласо, изплетено от няколко ремъка, а на врата си на дебел копринен шнур той носеше украсена с перца от колибри лула на мира, върху чиято глава бяха гравирани индиански фигури и знаци. Десницата му държеше пушка с къса цев, затворът на която имаше особена конструкция — това беше карабината „Хенри“, способна да стреля двайсет и пет пъти без зареждане. На гърба му висеше двуцевен мечкоубиец от най-голям калибър, каквито днес вече не се произвеждат. На седлото му бяха окачени два чифта подкови на винтове, както и четири кръгли дебели плоскости, изплетени от тръстика и слама, снабдени с токи и ремъци.

Истинският прериен ловец пет пари не дава за чистота и блясък. Колкото по-опърпан изглежда, толкова повече го уважават, защото значи толкова повече е препатил. Той гледа с пренебрежение на всеки, който полага някакви грижи за външността си. Но няма по-голям ужас за ловеца от добре излъсканата пушка. Според убежденията му уестманът няма време да се занимава с толкова второстепенни неща. А ето че по този мъж всичко изглеждаше тъй чисто, сякаш току-що бе тръгнал от Сент Луис за Запада. Като че пушките му едва преди час бяха излезли от ръцете на оръжейния майстор. Ботушите му безукорно бяха намазани с вакса, а по шпорите им не личеше и най-малкото петънце ръжда. По дрехите му нямаше и следа от тежък път или преживени несгоди и… виж ти, наистина той си беше измил не само лицето, но дори и ръцете! Действително никак не бе трудно човек да предположи, че е някой ловец любител.

И колко често заради чистата си външност този уестман бе смятан за ловец любител от хора, които не го познаваха и го виждаха за пръв път! Но чуеха ли името му, разбираха колко погрешна е била преценката им, защото той не бе кой да е, а Олд Шетърхенд, най-прославеният, най-смелият и при това най-разсъдливият ловец на Дивия запад, непоколебим приятел на всички червенокожи народи и същевременно неумолим враг на всички злодеи, каквито имаше, а и до ден-днешен има отвъд Мисисипи.

Олд Шетърхенд, Поразяващата ръка, беше бойното му име, образувано от английската дума „shatter“ — разбивам, съкрушавам, сразявам. Той проливаше кръвта на неприятелите си само когато това бе съвсем неизбежно, но дори и в такъв случай не убиваше, а само ги раняваше. Макар че едва ли някой би предположил у него да има такава физическа сила, по време на ръкопашен бой той обикновено поваляше на земята противниците си с един-единствен юмручен удар в слепоочието. Оттам бе дошло и името, дадено му както от белите, тъй и от червенокожите ловци.

Другият конник, който яздеше на една миля западно от него, беше индианец. Жребецът му много приличаше на коня на Поразяващата ръка.

Има хора, които още в първите мигове на срещата с тях, преди да са проговорили, ни правят дълбоко, незаличимо впечатление. Без да са проявили някакво определено дружелюбно или враждебно поведение, без да са могли да го проявят, просто защото току-що ги виждаш за пръв път, ти веднага съвсем ясно усещаш дали ще ги намразиш, или обикнеш. Този индианец, изглежда, беше такъв човек.