Кралят на петрола

— Много неща! Не всеки ден е хубав, а сред цветята на прерията има и някои отровни. Прерията прилича на миналото ни. Когато седнем край лагерния огън, ще си разкажем кой какво е видял и преживял. Знае ли моят брат някое място, където можем добре да си отпочинем?

— Да. След още един час езда ще стигнем до малка рекичка, в която се влива поточе. Мястото, където то извира, е обградено от всички страни с храсти и дървета, а през тях погледът не може да проникне. Там ще си позволим да запалим огън, за да изпечем миещото мече, което току-що убих. Нека моят брат ме последва!

Продължиха ездата под короните на високите дървета. Тук не беше вече тъй светло, понеже слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, което не можеше да се забележи в гората.

След около час те достигнаха малката тясна рекичка, спомената от Винету. Прекосиха я и… незабавно спряха конете, защото в тревата забелязаха по-тъмна ивица, образувана от стъпканите стръкове, една диря, която идваше отляво и продължаваше надясно по брега на реката. Двамата слязоха от седлата, за да огледат следите и да ги „разчетат“. Само след десетина секунди пак се изправиха. И двамата бяха еднакво опитни в разчитането на дири.

— Петима ездачи — обади се Олд Шетърхенд — с доста изморени коне.

— Минали са оттук преди броени минути — допълни Винету. — Ще бивакуват наблизо. Какво ще реши Олд Шетърхенд?

— Не бива да ги отминаваме току-така, а непременно трябва да разберем що за хора са. Моят брат сигурно знае, че томахокът на войната е изровен. В такъв случай човек трябва да бъде предпазлив.

Те закрачиха към гъсталака, който растеше наблизо, вкараха вътре жребците, за да ги скрият на първо време, завързаха ги за дърветата и сложиха длани върху ноздрите им. За коне с индианска дресировка това бе знак да стоят спокойно и да не се издават, да речем, със силно пръхтене. После Винету и Олд Шетърхенд се върнаха при реката и с бавни, безшумни крачки тръгнаха по следите. И двамата бяха майстори в тайното промъкване. Използваха за прикритие всяко дърво, всеки храст, всеки завой на рекичката.

Бяха вървели едва пет минути, когато Винету спря и дълбоко пое въздух през носа си. Олд Шетърхенд направи същото и усети миризма на дим.

— Наблизо са и са запалили огън — прошепна той на Винету. — Сигурно са бели, защото един индианец няма да бъде тъй непредпазлив да избере такова място за бивак, което да е открито към посоката, откъдето духа вятърът.

Винету кимна и безшумно продължи да се промъква напред. Тук потокът се виеше вече между дървета, сред които растяха високи храсти. Те предлагаха великолепно прикритие за двамата ловци. Скоро видяха огъня. Беше запален съвсем близо до водата и гореше с високи пламъци. Това бе такава непредпазливост, каквато истинският уестман никога не би извършил.

Земята в гората бе покрита с мек мъх, тъй че нямаше да се чуят дори стъпките и на по-неопитни хора от Винету и Олд Шетърхенд. Огънят гореше зад четири дървета, които растяха съвсем близо едно до друго, а между тях имаше и храсталаци. Всичко това образуваше нещо като „параван“, зад който двамата лесно можеха да се скрият. Внимателно допълзяха до там и се прилепиха плътно до земята, с глави към храстите. През най-ниската им част, там, където липсваха листата, можеха да виждат какво става отвъд тях. Съвсем близо пред себе си забелязаха петима мъже. Огънят гореше на около четири-пет крачки от дърветата. Откъм близката страна, облегнали гръб на стволите, седяха Краля на петрола и брат му Бътлър, а срещу тях се бяха настанили банкерът и счетоводителят му Баумгартен. Вдясно Полър се занимаваше с купчина сухи клони, като ги чупеше и хвърляше в пламъците. Сигурно тези хора се чувствуваха тук в пълна безопасност, защото не смятаха за необходимо да водят разговора си тихо, а тъкмо обратното — приказваха толкова високо, че поне на двайсет крачки всяка дума се разбираше съвсем ясно, едно обстоятелство, което можеше само да радва двамата притаили се ловци.

— Да, мистър Ролинс — обади се Краля на петрола — уверявам те, че ще направиш блестяща и грандиозна сделка. Там петролът плува над водата на слой, който е дебел поне един пръст. Сигурно под земята има голямо нефтено находище. Ако не беше така, изобщо нямаше да го открия, защото се намира на толкова скрито и затънтено място, че съм готов да се обзаложа, че там никога не е стъпвал човешки крак и едва ли ще стъпи през следващите десетилетия, макар реката Чели нерядко да се посещава от бели ловци, а навярно още по-често и от индианци. Както вече казах, сигурно щях да подмина онова място, ако вниманието ми не беше привлечено от миризмата на петрол.

— Нима тя беше толкова силна? — попита банкерът.