Кралят на петрола

— Моят брат говори с езика на змията. Пусна ли ви да излезете, няма да дадете нищо и ще се отбранявате.

— Тогава слез долу и вземи каквото искаш!

— В такъв случай ще ме задържите при вас. Нека най-напред бледоликите съберат оръжията си и ги свържат с ремъка, който ще им хвърля. После ние ще спуснем ласата си и ще изтеглим вързопа. Нека предводителят ми каже дали е съгласен с предложението ми!

— А дали вождът Ка Маку ще удържи думата си да ни освободи след като му предадем всичко?

— Да.

— Да? Хи-хи-хи-хи! Не ни мисли за толкова глупави като теб и побързай да изчезнеш оттам, иначе ще пронижа главата ти с куршум! Ние знаем много добре какво можем да очакваме от вас, лъжци и изменници такива! От нас няма да получите и толкоз, колкото може да побере един напръстник.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Тогава ще трябва да умрете!

— Не прибързвай! И да ви дадем всичко, пак ни заплашва смърт. Но грешно сте си направили сметката. Ние имаме пушки и ще ви принудим да ни пуснете и без откуп.

— Моят брат се лъже. Оръжията ви са съвсем безполезни, защото изобщо няма да се стигне до схватка. Затворени сте и не можете да излезете. Ние няма да ви нападаме и няма да ви се наложи да се отбранявате, но вие сте и без вода, и без храна. Ще почакаме докато умрете и тогава без борба ще вземем каквото искаме. Хау!

Капакът се затвори, след което пленниците чуха как върху него индианците отново търколиха камъните.

— Ама че глупост! — измърмори Дик Стоун. — Можеше да постъпиш и по-умно!

— Как? — попита Сам.

— Изобщо да не му отговаряш, а да го застреляш.

— Нямам такова намерение!

— Защо не? Вярно, че негодникът държеше главата си назад, но челото му ясно се виждаше, тъй че можеше да се продупчи с някой куршум.

— Добре го знам и аз, стари Дик, но нима мислиш, че щяхме да имаме някаква полза? Така само щяхме да влошим още повече положението си. Не, не проливам човешка кръв, щом не е необходимо. Нека преди всичко опитаме да се освободим с хитрост.

— Тогава ще трябва да последваме съвета на Франк. Налага се да побързаме, защото лампата няма да гори дълго и после ще останем на тъмно.

Оказа се, че Хобъл Франк е прав. Съвсем ниско над пода във външния зид имаше дупки, през които въздухът намираше достъп в помещението, а скоро и на тавана откриха малки отвори, откъдето застоялият въздух имаше възможност да излиза. Тези отвори минаваха косо през тавана. Ако бяха отвесни, щяха да ги забележат много по-лесно, защото така щяха да видят звездите на небето. Диаметърът на дупките бе около шест сантиметра. Отворите във външния зид бяха значително по-широки.

— Сега вече навярно ще намерим изход — обади се Уил Паркър. — Преди ножовете ни не свършиха никаква работа, но сега ще опитаме с острата стомана да разширим дупките. Остава само въпросът откъде искаме да излезем. През зида ли?

— Твърде е дебел — рече Сам. — За да направим в него достатъчно голяма дупка, ще трябва да се мъчим няколко дни.

— Значи през тавана, така ли?

— Да. Наистина това ще ни затрудни, защото всеки, който работи, ще трябва да стои или да седи върху раменете на други двама. Но след като се преборим с една от гредите, работата ще потръгне по-бързо. За съжаление ще имаме светлина още най-много за половин час, а после ще останем на тъмно. Нека си изберем най-подходящото място!

Скоро намериха каквото търсеха. Решиха Сам и Франк да започнат първи. Сам се настани върху Стоун и Паркър, а Франк върху двамата немци Еберсбах и Щраух. Щом се изморяха, други щяха да ги сменят. Когато се заловиха на работа, Ши Со направи забележката:

— Скоро лампата ще угасне. Може би по-късно ще ни е по-необходима, отколкото в момента. Защо тогава да я оставяме да гори?

Той имаше право и затова угасиха пламъка. В помещението настана пълна тъмнина. Чуваше се само тихото човъркане и стържене на ножовете, както и учестеното дишане на двамата, които работеха. Те така напрягаха сили, че още след четвърт час трябваше да бъдат сменени. За сън и дума не можеше да става. Цяла нощ стъргаха, дълбаха и човъркаха, докато най-сетне направиха в гредите на тавана такава дупка, през която можеше да се промъкне човек. Оттук нататък трябваше да продължават пробиването на дупката през материала от външната страна. А той се състоеше от твърда като камък здраво утъпкана глина: Напредваха извънредно бавно и вече бе станало обед, когато звукът от дълбаещите ножове им издаде, че скоро щяха да пробият тавана.

— Продължавайте колкото е възможно по-тихо — нареди Сам Хокинс, — иначе ще ни чуят.

Едва бе изрекъл тези думи, когато отвън над главите на работещите хора проехтя изстрел и няколко мига по-късно Дик Стоун, който дълбаеше дупката рамо до рамо с Дрол, извика:

— All devils! Ранен съм!

— Как е възможно? Че къде? — попита Сам.

— В ръката над лакътя. Мерзавците стреляха по нас.

— През тавана ли? Значи са чули шума от ножовете ви. Зле ли си ранен?

— Не вярвам. Вероятно е само одраскване. Костта не е засегната, но усещам, че тече кръв.

— Тогава бързо слизайте! Те пак могат да стрелят и да ви улучат в главите. Дай да прегледаме ръката ти!