Кралството

— Видях ви да влизате, господин Опгор, и си позволих да запазя на ваше име последната ни свободна стая. — Администраторът посочи екрана пред себе си. — Щеше да е доста неприятно някой да ви я отмъкне в последната минута, нали?

— Благодаря, Ралф. Да те питам: в коя стая е настанена Шанън Опгор? Или Шанън Алейн?

— В 333-та — отвърна администраторът, демонстративно избягвайки дори да погледне екрана.

— Благодаря.

Бутнах вратата на стая 333. Шанън беше приключила със събирането на багажа в сака си и сега се мъчеше да дръпне ципа. Процеди няколко думи, най-вероятно на баджански английски, притисна сака от двете страни, опита отново. Оставих вратата открехната и влязох. Застанах зад Шанън. Тя се предаде. Закри лицето си с длани. Раменете ѝ се разтресоха. Прегърнах я и усетих как конвулсиите на беззвучния ѝ плач обхванаха и моето тяло.

Няколко минути постояхме така.

Внимателно я завъртях, деликатно избърсах сълзите ѝ с пръсти и я целунах.

Тя ме целуна през сълзи. Заради хлипането ухапа долната ми устна и аз усетих в устата си сладникавия метален вкус на моята кръв, примесен с пикантния силен вкус на нейната слюнка и на езика ѝ. Спрях, готов да се отдръпна при най-незначителен признак на нежелание. Такъв обаче не последва. Полека-лека се освободих от всичките си задръжки: от разума, от тревогата какво следва; от спомена как лежа на долното легло и прегръщам Карл, от мисълта, че той има само мен и само аз все още не съм го предал. Тази картина обаче постепенно отмина, отдалечи се и всички мои усещания се сведоха до настоящето: тя издърпва лешовете на ризата ми от колана, ноктите ѝ притискат тялото ми към нейното, езикът ѝ се увива като анаконда около моя, сълзите ѝ се стичат по бузата ми. Дори на високи токчета е толкова ниска, че се налага да приклекна, за да запретна тясната ѝ пола.

— Не! — простенва тя и се отскубва от ръцете ми.

Най-напред изпитвам облекчение, задето тя ни е спасила. Отстъпвам крачка назад, олюлявам се и все още треперя, но напъхвам ризата обратно под колана.

Двамата дишаме запъхтяно в един ритъм. По коридора чувам стъпки и глас, който говори по телефона. Стъпките и гласът се отдалечават. Аз и Шанън стоим и се взираме напрегнато един в друг. Не като мъж и жена, а като двама боксьори, като двама озверели самци, готови за битка. Защото битката, разбира се, все още не е приключила. Тепърва предстои.

— Затвори проклетата врата! — изсъсква Шанън.

45

— Бия мъже — отвърнах, подадох пакетче снус на Шанън и пъхнах друго под долната си устна.

— С това ли се занимаваш? — Тя повдигна глава, за да отпусна ръка върху възглавницата.

— Не през цялото време, но доста съм се изявявал като побойник.

— Според теб генетично ли ти е заложено?

Оглеждах тавана на 333-та стая. Навремето с Уни отсядахме в друга стая, но обстановката беше абсолютно същата. И миризмата беше същата: на почистващ препарат с дискретен аромат на парфюм.

— Баща ми удряше предимно боксова круша — отвърнах. — Но, да, най-вероятно от него съм наследил любовта към юмручните схватки.

— Повтаряме грешките на нашите родители.

— И нашите собствени — добавих.

С гримаса на отвращение тя извади пакетчето снус от устата си и го постави върху нощното шкафче.

— Свиква се — казах, имайки предвид смученето на снус.

Шанън се сгуши до мен. Малкото ѝ тяло беше по-меко, а кожата — още по-гладка, отколкото си представях. Гърдите представляваха леки възвишения върху заснежена равнина от кожа, а зърната стърчаха като два запалени сигнални фара. Шанън ухаеше на нещо сладко, на силна подправка, а кожата под мишниците и около гениталиите ѝ беше по-тъмно оцветена. И беше жарка като пещ.

— Понякога обзема ли те чувството, че се въртиш в кръг? — попита тя.

Кимнах.

— А когато човек върви по следите от собствените си стъпки, това не е ли знак, че се е изгубил?

— Най-вероятно — отвърнах, но си помислих, че в момента нямам такова усещане.