Кралството

Станах и си тръгнах. Отчасти за да не я смущавам с присъствието си. Отчасти защото предпочитах никой от Ус да не става свидетел на евентуалната ми среща с Шанън.

В пет часа вече бях обиколил всички заведения в Нотуден с изключение на ресторанта в хотел „Братрайн“, който, предполагах, нямаше да отвори преди шест вечерта.

Слязох от колата, прекосих паркинга и на път към входа изпитах същия онзи трепетен гъдел в стомаха, какъвто изпитвах и преди срещите ми с Уни. Но навярно лигите ми потекоха заради проговорилия у мен рефлекс, формулиран от Павлов, защото в следващия миг безпокойство измести вълнението. Какво, по дяволите, правех тук? Ако се бях хвърлил от моста, щеше да е по-добре. Метнех ли се незабавно в колата, още имах шансове да го направя преди залез-слънце. Аз обаче продължих. Влязох в рецепцията, съвсем същата като в деня преди близо десет години, когато за последно бях в този хотел.

Тя седеше в безлюдния ресторант и натискаше клавишите на лаптопа. Беше облечена в тъмносин костюм и бяла блуза. Късата ѝ рижа коса беше сресана на страничен път и закрепена с фиби. Коленете ѝ, обути в тънки чорапи, се притискаха плътно едно в друго под масата. Носеше черни обувки на висок ток.

— Здравей, Шанън.

Вдигна глава и ме погледна. Усмихна се, без да даде признаци на изненада, все едно най-сетне съм се появил на уговорена среща. Свали си очилата — за пръв път я виждах да ги носи. Широко отвореното ѝ око изразяваше радост от нашата среща след продължителната раздяла, радост, която можеше да се изтълкува като проява на сестринска обич. Искрена, но без затаени чувства. Окото с падналия клепач обаче разказваше съвсем друга история. Навяваше ми представа за жена, току-що обърнала се в леглото до теб. Отражението на утринната светлина блести в ириса ѝ, а погледът ѝ все още е мътен от съня и натежал от чувствена любовна нега. Разтърси ме нещо тежко, подобно на горест. Преглътнах с мъка и се отпуснах на стола срещу Шанън.

— Ти си тук. В Нотуден.

Изрече го с въпросителна интонация. Е, явно нямаше да минем съвсем без заобикалки.

— Да. Дойдох да разгледам една бензиностанция, която съм си набелязал.

— Харесваш ли я?

— Много — отговорих, без да я изпускам от поглед. — Точно там е проблемът.

— И защо е проблем?

— Защото собственикът не я продава.

— Ами намери друга.

— Искам тази — поклатих глава.

— И как смяташ да постигнеш целта си?

— Като убедя собственика, че бензиностанцията не е доходоносна за него и рано или късно така или иначе ще я изгуби.

— А ако той планира да изпробва друг подход?

— Сигурно планира, обещава, а може би дори го вярва. Но след известно време всичко пак ще тръгне постарому. Служителите ще го напуснат, бензиностанцията ще изпадне във фалит и така той ще е пропилял още няколко години в безнадеждно начинание.

— Тоест, вземайки бензиностанцията, ти му правиш услуга, това ли казваш?

— Правя услуга на всички ни.

Тя ме погледна. Колебание ли долових по лицето ѝ?

— Кога е твоята бизнес среща? — попитах.

— Мина. Започна в дванайсет. Приключихме преди три.

— Очакваше ли да продължи по-дълго?

— Не.

— Защо тогава си запазила хотелска стая?

Тя ме погледна и сви рамене. Затаих дъх и усетих как получавам ерекция.

— Яла ли си? — попитах.

Тя поклати глава.

— Отварят чак след час. Искаш ли да се поразходим?

Тя кимна към високите си токчета.

— И тук е хубаво — съгласих се.

— Знаеш ли кого видях?

— Мен?

— Денис Куори. Кинозвездата. Срещнахме го на твоята бензиностанция. Търсеше подходяща снимачна площадка, спомняш ли си? Според мен е отседнал в моя хотел. Четох, че в момента снимат филм.

— Обичам те — прошепнах, но в същия миг тя хлопна лаптопа ненужно силно и това ѝ позволи да се престори, че не ме е чула. — Разкажи ми с какво се занимаваш в последно време.

— Мисля за теб.

— Ще ми се да не е така.

— И на мен.

Мълчание.

Тя въздъхна тежко.

— Може би това беше грешка — каза.

Беше. Минало време. Ако беше използвала сегашно — това е грешка — би означавало, че мисловният процес по темата все още не е приключил. Но „беше“ сигнализираше за вече взето решение.

— Вероятно да — отвърнах и с ръка дадох знак на сервитьора да не се приближава. Сигурно идваше да предложи да ни донесе нещо от кухнята, въпреки че официално беше затворена.

— Откачалка! — просъска Шанън и шляпна челото си с длан. — Рой?

— Да?

Наведе се напред, сложи малката си ръка върху моята и се вгледа в очите ми.

— Това изобщо не се е случвало. Става ли?

— Разбира се.

— Сбогом — усмихна се кратко, сякаш нещо я болеше, грабна лаптопа, стана и си тръгна.

Затворих очи. Потракването на токчетата ѝ ми напомни за стъпките на Вигдис след мен онази нощ в Кристиансан. Само дето онзи път стъпките се приближаваха. Отворих очи. Не си бях помръднал ръката от масата. Единственото ни докосване, откакто бях влязъл във фоайето, продължаваше да пари по кожата ми, както боцкането, което усещаш след много горещ душ.

Отидох до рецепцията. Висок слаб администратор в червено сако ми се усмихна.

— Добър ден, господин Опгор, радвам се да ви видя.

— Здравей, Ралф — застанах пред гишето.