Кралството

— Само да си изцапал с кръв седалката! — предупреждавам го, давам газ и отпускам съединителя толкова рязко, че зад нас се разхвърчава трева и пръст.

— Рой — обажда се задавен глас отзад, след като вземам първите два завоя по баира.

— Да. Нищо няма да кажа на Мари.

— Не е това.

— Да не ти се повръща?

— Не! Искам да ти кажа нещо.

— По-добре опитай да…

— Обичам те, братко.

— Карл, недей…

— Чакай! Аз съм тъпанар и идиот, а ти… нехаеш какъв съм тъпак и всеки път идваш и ме измъкваш. — Аха-аха да заплаче. — Рой, ти си… ти си всичко, което имам.

Гледам окървавената ръка, с която държа волана. Бодър съм като кукуряк, кръвта пулсира в тялото ми. Усещането е прекрасно. Можех да го ударя още веднъж. Типът на земята под мен беше просто жалък ревнивец, неудачник. Не беше нужно да го млатя до смърт. Но, мамка му, как ми се искаше!

Оказа се, че бабаитът, на когото потроших челюстта, обикалял купони, където никой не знаел за печалната му слава, набелязвал си някого и го смазвал от бой. Чаках да ме извикат в полицията. Чух обаче, че потърпевшият отишъл при ленсмана, а той го посъветвал да не се разправя, защото Карл имал счупено ребро — между другото, лъжа. Впоследствие осъзнах колко добра инвестиция е била въпросната счупена челюст. Благодарение на спечелената слава често, когато Карл загазеше, беше достатъчно само да се появя и да застана със скръстени ръце — и биячите подвиваха опашка.

— Мамка му — подсмръкна една вечер Карл, задавен от сълзи и пиян, докато лежахме в леглата си след поредната случка в Ортюн. — Та аз не правя нищо лошо. Разсмивам момичетата. И мъжагите мигом побесняват. После идваш ти, спасяваш ми кожата и си създаваш нови врагове. Мамка му — изхлипа той. — Извинявай. — Удари по дъските на леглото под матрака ми. — Чуваш ли? Извинявай!

— Зарежи ги тия тъпанари. Заспивай.

— Извинявай!

— Заспивай, ти казвам.

— Добре. Добре. Ей, Рой…

— Мхм?

— Благодаря ти. Благодаря за… за…

— Стига си дрънкал, става ли?

— … задето си мой брат. Лека нощ.

Тишина. Най-сетне. От долното легло се разнася равномерното му дишане. Дишане на човек с чувство за безопасност. Няма нищо по-хубаво от звука на по-малък брат, който се чувства на сигурно място.

По време на съдбоносната танцова забава, основна причина Карл да изостави Ус и мен, нямаше бой. Карл се напи, Род прегракна, а Мари си тръгна. Тогава не ми стана ясно за какво се сдърпаха тя и Карл. Като дъщеря на общинския управител навярно не беше странно, че Мари се вълнува от хорското мнение повече от Карл. При всички случаи ѝ беше омръзнало да бъде персонален пазач на Карл, когато е къркан. И през въпросната вечер прехвърли тази задача на най-добрата си приятелка Грете, а тя — от своя страна — се нагърби с нея повече от охотно. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи, че Грете е влюбена в Карл, но, естествено, не беше изключено това да е убягнало на Мари. Така или иначе, явно не е могла да предвиди какво ще се случи. А именно че Грете — след като бе придържала Карл прав на дансинга, докато Род, верен на навика си, приключваше вечерта с „Love Me Tender“ — после го съпроводила до брезовата горичка. И там, по думите на Карл, двамата правили секс прави, подпрени на дърво. Той заспал, но по едно време се събудил от търкането на якето ѝ в кората на дървото. Звукът секнал, когато платът се разпрал и перцата от пълнежа се разхвърчали във въздуха като миниатюрни ангелчета. Така се изрази Карл. Миниатюрни ангелчета. И в тишината той съобразил, че Грете не е издала нито звук — или от нежелание да развали любовната магия, или защото съвместното им занимание не ѝ носело особено физическо удовлетворение. И Карл спрял.

— Предложих да ѝ купя ново яке — сподели ми той на следващата сутрин от долното легло. — Тя обаче отказа. Щяла да си го зашие. И аз я попитах… — Карл простена. В стаята тегнеше дъх на алкохол. — Предположих ѝ да ѝ помогна да го зашие.

Смях се до сълзи. Чух го как си захлупва главата с възглавницата. Надвесих се отгоре:

— И сега какво ще правиш, Дон Жуан?

— Не знам — долетя изпод възглавницата.

— Някой видя ли ви?

Никой не ги видял. Във всеки случай мина седмица, без клюка за изпълнението на Карл и Грете да стигне до ушите ни. Явно и до ушите на Мари.

По всичко изглеждаше, че Карл е минал метър.

До деня, в който Грете се отби у нас. Карл и аз седяхме в зимната градина и я видяхме да се задава на велосипед от Козия завой.

— По дяволите! — изруга Карл.

— Сигурно търси горския любовник — пошегувах се.

Карл го удари на молба и накрая излязох и излъгах Грете, че брат ми е пипнал тежък грип. Заразен грип. Грете ме гледаше втренчено, сякаш се прицелваше в мен с потния си лъснал нос. Обърна се и си тръгна. Долу, при велосипеда, си облече пухеното яке, защипано за багажника. Шевовете прорязваха гърба като белег.

На следващия ден пак дойде. Карл отвори. Преди той да обели и дума, тя изтърсила, че го обича. Направихме голям гаф, отговорил той. Издъних се. И сега съжалявам.