Кралството

И накрая, разбира се, изникваше въпросът за мотивите на Карл. Той твърдеше, че го тласка амбицията да превърне Ус в икономически и туристически център, да го спаси от безмълвна гибел.

Но хората нямаше ли да прозрат истинските му подбуди, да си дадат сметка, че всъщност Карл иска да издигне на пиедестал самия себе си? Защото такива като него, успели в чужбина, се завръщат по родните си места именно по тази причина. Навън беше успял, но в родното си село продължаваше да бъде просто бройкаджия, зарязан от дъщерята на виден местен политик и после офейкал. Защото никъде признанието не е толкова ценно, колкото у дома, там, където се смяташ за неразбран. Но в същото време си опустошително и освобождаващо разбран. „Знам те аз теб“ — казват хората в нашия край. Полузаплашително, полууспокоително. Ще рече, знаят кой си всъщност. Невъзможно е дълго време да се криеш зад лъжи и сред миманса.

Проследих с поглед завоя на главния път към площада.

Прозрачност. Това е проклятието и благословията на малките населени места. Рано или късно всичко излиза наяве. Всичко. Но явно Карл беше склонен да поеме този риск, само и само да му издигнат паметник на площада, да се сдобие със славата, отредена предимно на кметове, проповедници и естрадни певци.

Вратата се отвори и прекъсна мислите ми. Влезе Юлие.

— Ти ли ще си нощна смяна? — попита високо тя и завъртя очи към тавана с преиграна изненада.

Ожесточено жвакаше дъвката. Скръсти ръце. Премести тежестта върху другия си крак. Беше се поиздокарала; късо яке върху прилепналата тениска, с повече грим, отколкото бях свикнал да я виждам. Не беше очаквала да ме завари тук и малко се смути, задето се появява пред мен в тази роля. Мацка в петък вечер. На мен не ми пречеше. На нея обаче — явно да.

— Егил не се чувства добре — поясних.

— Ами защо не се обади на друг? На мен, например? Не е редно ти да…

— Егил ми звънна в последния момент. Няма проблем. Какво ще обичаш, Юлие?

— Нищо. — Тя спука балончето от дъвка и сложи точка. — Отбих се само да кажа здрасти на Егил.

— Добре. Ще му предам, че си идвала.

Тя ме гледаше и дъвчеше с премрежен поглед. Беше си възвърнала самоувереността — поне привидно — и пак влезе в ролята на Нахаканата Юлие.

— Като млад какво правеше в петък вечер, Рой? — Леко заваляше думите. Беше си пийнала.

— Танцувах.

Тя се ококори.

— Танцувал си? Ти?

— Може да се каже.

Отвън се чу шум от изфорсиран двигател. Като ръмжене на нощен хищник. Или като животински зов за съвкупление. Юлие метна раздразнен поглед през рамо, към вратата. После обърна гръб на касовия апарат, опъна назад ръце, опря длани о тезгяха, късото ѝ яке се вдигна съвсем нагоре, тя се засили, подскочи и намести дупе върху тезгяха.

— Мацките връзваха ли ти?

— Не — отвърнах и се заех да преглеждам записите от охранителните камери до бензиновите колонки.

Като кажа на хората, че през уикенда поне един шофьор дневно зарежда и потегля, без да плати, те се шокират и обявяват виладжиите за големи мошеници. Напротив, възразявам, причината по-скоро е, че виладжиите са богати и не мислят за пари. При девет от десет случая в отговор на подканата за плащане, изпратена до адреса, на който е регистриран автомобилът нарушител, получаваме цялата дължима сума плюс с извинение, задето от разсеяност са забравили да платят. Защото, за разлика от татко, Карл и мен, тези хора никога не следят брояча, докато си зареждат кадилака, мислено сбогувайки се с други неща, за да похарчат тези пари: компактдискове, нов панталон, онази екскурзия с кола до Щатите, за която татко им говори от години.

— И защо? — полюбопитства Юлие. — Та ти си адски секси — изкиска се тя.

— Явно едно време не съм бил.

— А сега? Защо нямаш приятелка?

— Имах — отвърнах и приключих с почистването на таблите за храна. Тази вечер беше доста натоварено, но положението вече започваше да се успокоява. — Оженихме се деветнайсетгодишни, но по време на сватбеното пътешествие тя се удави.

— Сериозно? — възкликна Юлие, макар да знаеше, че си измислям.

— Падна от яхтата ми насред Тихия океан — сигурно заради многото изпито шампанско. Изгълголи колко ме обича и изчезна.

— Не се ли хвърли да я извадиш?

— Тези яхти се движат с голяма скорост, непостижима за плувец. Ако се бях хвърлил и аз, и двамата щяхме да се удавим.

— И все пак. Нали си я обичал.

— Да. Затова ѝ хвърлих спасителен пояс.

— Това поне. — Юлие седеше прегърбена, опряла длани о тезгяха. — Но след като си я изгубил, си намерил сили да продължиш?

— Направо невероятно е без колко неща може да съществува човек, Юлие. Само почакай и ще разбереш.

— Не — възрази беззвучно тя. — Нямам намерение да чакам, за да разбирам. Ще взема всичко сега.

— А какво искаш?

Въпросът дойде машинално. Просто вяло и разсеяно върнах топката обратно над мрежата. Но като видях как премреженият ѝ взор се впива в очите ми, а по лицето ѝ като кърваво петно се разлива похотлива усмивка, ми идеше да си отхапя езика.