Кралството

Симон Нергор беше чичо на Юлие. Със сигурност ще кажа, че на него му оставих белег. Здравеняк; една година по-голям от мен и ходеше на тренировки по бокс. Дори участва в два двубоя в града. Веднъж Карл танцува с момиче, по което Симон си падаше, и Симон сграбчи брат ми за яката. Наобиколи ги тълпа. Отидох и попитах какъв е проблемът. Усуках шал около пръстите си и когато Симон отвори уста да ми отговори, му фраснах един. Усетих мек натиск от поддаващи зъби. Симон се олюля, изплю кръв и прикова в мен поглед, повече смаян, отколкото изплашен. Момчетата, трениращи бойни спортове, си мислят, че във всеки ръкопашен бой се спазват правила. Затова губят. Ако бъдем справедливи, той не се предаде. Започна да пристъпва напред-назад и да ме дебне със свити пестници като гард пред зейналата в устата му празнина. Ритнах го в коляното и той престана да подскача. Забих крак в бедрото му. Очите му се разшириха от шок. Явно не се беше замислял какво се случва, когато толкова много мускулни групи започнат да кървят отвътре. Вече не можеше да се движи. Просто стоеше и чакаше като на заколение подобно на обграден взвод, в героичната си идиотщина решил да се сражава до последна капка кръв. Аз обаче не му позволих да запази дори капчицата достойнство на смазания от бой. Най-безцеремонно му обърнах гръб, погледнах си часовника и — сякаш заради уговорка, която все още имах време да спазя — си тръгнах. Тълпата насърчаваше Симон да ме нападне. Те не разбираха онова, което знаех аз, а именно: той не беше в състояние да направи дори крачка. После хората започнаха да му подвикват презрителни епитети. Именно това, а не двата бисернобели зъба, впоследствие доизградени от зъболекаря, оставих като белег на Симон онази вечер.

— Чичо ти виждал ли е архитектурните планове?

— Той — не. Негов познат от банката ги е виждал. И според него хотелът приличал на завод. На завод за целулоза.

— Целулоза — повторих замислено. — На място, където не виреят дървета. Интересно.

— Моля?

Навън яростно избръмча изфорсиран двигател. Отговори му друг.

— Твоите тестостеронковци те викат. Върви при тях и ще намалиш вредните емисии.

— Такива са дечковци, Рой — простена Юлие.

— Ако не ти се ходи при тях, прибери се вкъщи и си пусни това — подадох ѝ един от петте екземпляра „Naturally“ на Джей Джей Кейл, които накрая се наложи да сваля от стелажа. Специално ги бях поръчал, убеден, че жителите на селото ще си паднат по тихия блус и минималистичните китарени сола на Кейл. Юлие обаче беше права. Не разговарях с хората, не ги познавах.

Тя взе диска, нацупено се смъкна от тезгяха и тръгна към вратата. Мимоходом ми показа среден пръст, докато си връткаше дупето предизвикателно с цялата хладна и невинна пресметливост, присъща на една седемнайсетгодишна тийнейджърка. Внезапно ми хрумна — не знам как — че въпреки всичко тази пресметливост е малко по-малко невинна, отколкото у шестнайсетгодишната Юлие, когато започна работа при мен. Какво ме прихващаше? Досега не бях мислил за Юлие по този начин, наистина. Или бях? Не. На тези мисли навярно ме бе навело вдигналото се яке, докато тя се качваше на тезгяха; то се прилепи към гърдите ѝ и зърната се очертаха през сутиена и тениската. Но, дявол да го вземе, момичето имаше големи гърди от тринайсетгодишна, само че досега не им бях обръщал внимание. Какво ми ставаше сега? Не бях цицоман, нито пък се възбуждах от тийнейджърки. В порносайтовете не търсех нито big boobs, нито nineteen.

И това далеч не беше единствената мистерия.

Силно ме озадачи и изражението. Не на Юлие, когато се почувства неловко, задето съм разбрал с какви типове се мотае в петък вечер. А сконфузеното изражение на тенекеджията Му. Погледът му пърхаше насам-натам като нощна пеперуда. Опита се да избяга от моя. Според Юлие шарел по рафтовете зад мен. Обърнах се. Плъзнах очи по рафтовете. Връхлетя ме подозрение. Мигом го отблъснах, ала то се върна подобно на проклетата бяла точица — топка за пинг-понг — от първия игрален автомат в Ус, когато аз и Карл бяхме деца. Татко ни караше дотам, чакахме на опашка и той ни даваше монети с такава физиономия, все едно ни е завел в Дисниленд.

Защото и преди бях виждал срам. У дома. В огледално отражение. Умеех да разпознавам срама — непреодолимия срам, не само защото стореният грях е отвратителен и непростим. А и защото ще се повтори. Въпреки клетвите на отражението ти, че това е за последно, грехът ще се повтори, пак и пак. Срам от самото действие, но още повече срам от твоята слабохарактерност, от неспособността ти да спреш, да се противопоставиш на императивния нагон да правиш нещо, което не искаш. Ако го искаше, поне щеше да хвърлиш вината върху непоправимо злата си природа.

9

Събота сутрин. Маркус пое смяната, а аз шофирах нагоре по баира на втора предавка. Спрях пред къщи и изфорсирах двигателя, за да съм сигурен, че са ме чули.

Карл и Шанън седяха в кухнята, разглеждаха чертежите на хотела и обсъждаха презентацията.