Кралството

— Симон Нергор твърди, че никой няма да инвестира. — Облегнах се на рамката на вратата и се прозинах. — Негов познат, банков служител, бил видял плановете.

— Аз пък говорих с поне дузина хора; всичките са във възторг от проекта — възрази Карл.

— В Ус ли?

— В Торонто. Сведущи хора.

Свих рамене.

— Ще ти се наложи да убедиш в правотата си хора, които не живеят в Торонто и не са сведущи. Успех. Ще си лягам.

— Днес Ю Ос се съгласи да се срещнем — съобщи Карл.

— Ами? — Спрях.

— Да. На празненството помолих Мари да ми уреди с него среща на четири очи.

— Супер. Затова ли я покани?

— Отчасти. Исках и да я запозная с Шанън. Ако ще живеем тук, предпочитам да не се гледат накриво. И знаеш ли? — Той сложи длан върху рамото на Шанън. — Моето момиче май разтопи ледената кралица.

— Глупости! — завъртя очи към тавана Шанън. — Тази жена ме ненавижда. Нали, Рой?

— Мдам.

За пръв път, откакто бях влязъл, погледнах право към Шанън. Беше се загърнала в голям бял домашен халат, а косата ѝ беше мокра, сигурно току-що бе излязла изпод душа, където бе отмила потта от снощните бурни креватни изпълнения. Досега изобщо не се беше разголвала, винаги носеше черни пуловери и панталони, но сега видях кожата на стройните ѝ прасци и на шията ѝ — бяла и чиста като на лицето, без нито едно петънце. Мокра, косата ѝ изглеждаше по-тъмна и по-матова на цвят, почти ръждивочервена, и аз открих нещо, което преди не бях забелязвал: няколко бледи лунички до носа ѝ. Тя се усмихна, но в погледа ѝ съзрях обида. Карл ли я беше засегнал с някоя реплика? Или пък аз! Вярно, на празненството намекнах доста дебелашки колко цинично ми е прозвучало лицемерното ѝ прехласване по близнаците на Мари, но нещо ми подсказваше, че Шанън не се притеснява от проявената безочливост и не се извинява за постъпките си.

— Шанън си е наумила тази вечер да ни сготви нещо норвежко — обади се Карл. — Какво ще кажеш за…

— Тази нощ ще бъда дежурен в бензиностанцията — прекъснах го. — Имам болен служител.

— Така ли? — повдигна вежда Карл. — Не разполагаш ли с още петима? Защо някой от тях не поеме смяната?

— Не могат. Почивен ден е, а и не съм ги предупредил. Всичко се случи в последния момент — разперих красноречиво ръце в смисъл, това е орисията на собственика на бензиностанция, в крайна сметка той опъва каиша.

По изражението на Карл прочетох, че не ми е повярвал нито за миг. Това е проблемът при братята — долавят всеки фалшив тон. Но какво, по дяволите, трябваше да им кажа? Че заради тяхното чукане не мога да спя?

— Ще ида да подремна малко.

Събуди ме звук. Не беше твърде силен, но първо, в планината не е особено шумно и второ, стори ми се някак несвойствен за нашия район. Сигурно затова слухът ми не го беше пропуснал без внимание.

Представляваше съскащо бръмчене, нещо средно между оса и моторна косачка.

Надникнах през прозореца. Станах от леглото, облякох се набързо, хукнах надолу по стълбите и се втурнах навън. После с бавни крачки се спуснах към Козия завой.

Там заварих ленсман Курт Улсен и Ерик Нерел. Мъж до тях държеше дистанционно. И тримата се взираха в онова, което ме бе събудило: бял дрон с размерите на плитка чиния се носеше във въздуха метър над главите им.

— Добър вечер — обадих се, когато ме забелязаха. — Да не претърсвате за рекламни плакати от инвеститорската среща?

— Здравей, Рой — отвърна ленсманът, без да докосне подскачащата цигара, забучена в ъгъла на устните му.

— Този път е частно владение. — Закопчах си колана. В бързината бях забравил. — Наше право е да разлепяме плакати.

— От частно до частно има разлика.

— Какво, общинско ли е? — Прецених, че е по-добре да се успокоя, защото рискувах да се разгневя повече от препоръчителното. — Ако пътят е общински, пътните власти щяха да се бръкнат за мантинела, не смяташ ли?

— Така е, Рой. Но конкретно този участък е извън обработваемата земя и жилищните площи на стопанството, а за такива територии важи законът за всеобщото право на достъп до природата.

— Думата ми е за плакати, а не дали имаш право да се намираш там, където стоиш в момента, ленсмане. Прибирам се от нощно дежурство. Можеше поне да ме предупредиш, че ще ме събудиш с този дрон.

— Можех, но не исках да ви безпокоя, Рой. Ще приключим бързо, само няколко снимки. А ако преценим за безопасно да спуснем екип в пропастта, ще бъдете, разбира се, предварително известени. — Погледна ме. Без хлад. Сякаш само наблюдаваше, правеше ми моментни фотоси подобно на дрона, който впрочем бе изчезнал под ръба на пропастта и най-вероятно в момента снимаше като за световно.

Кимнах, опитах се да отпусна напрегнатата мускулатура на смръщеното ми лице.

— Съжалявам — продължи Улсен. — Знам, темата е болезнена. — Разтегляше думите като свещеник. — Трябваше да те предупредя, но съм забравил колко близо е пропастта до къщата ти. Какво да ти кажа? Поне се радвай, че данъците ти се харчат, за да се изясни как всъщност се е случило нещастието. Нали всички го искаме.