Кралството

Погледнах Шанън. Откакто бе пристигнала в Ус, не я бях чувал да говори толкова много за себе си. Навярно причината беше съвсем простичка: не я бях питал. Тоест, не и след онзи път, когато тя предпочете аз да разкажа за себе си, докато двамата с Карл лежаха на долното легло. Изглежда, Шанън е искала да ме поопознае, преди да ми разкрие подробности от личния си живот. И явно бях спечелил доверието ѝ.

Прокашлях се.

— Сигурно се иска смелост да вземеш такова решение.

— Баба ми го взе, не аз — поклати глава Шанън. — Впрегна цялата рода, лели, чичовци, да скастрят пари за училищните такси.

— Да спастрят — поправих я.

— Да, да спастрят пари за училищните такси, а после и за специализацията в Торонто. Всеки ден баба ме караше и ме вземаше от лекции, защото не можехме да си позволим да наема квартира в града. Един от лекторите ни ме посочи като пример за подобрената социална мобилност в Барбадос. Отговорих, че след четири века червенокраките все още не са в състояние да се измъкнат от блатото на социалната си унаследеност и заслуга за следването ми имат не социалните реформи, а семейството ми. Аз съм и ще си остана потомка на червенокраките, която дължи всичко на семейството си. Да, в Торонто живях по-добре, отколкото в Барбадос, но за мен „Опгор“ си е направо лукс. Разбираш ли?

Кимнах.

— Какво стана с буика?

Тя ме погледна, сякаш за да се увери, че не се занасям.

— А не „какво стана с баба ти“?

— Тя е жива и здрава — отвърнах убедено.

— Откъде знаеш?

— Разбрах по спокойния глас, с който говориш за нея.

— Автомонтьор и психолог?

— Автомонтьор. А буикът вече не върви, нали?

— Веднъж баба се заплеснала и го освободила от скорост, когато го паркирала пред къщи. Буикът тръгнал по склона и паднал в сметището долу. Оплаквах го дни наред. Това разбра ли го по гласа ми, докато разказвах за колата?

— Да. Все пак говорим за буик „Роудмастър“, 1954-а година. Напълно те разбирам.

Тя леко разклати глава наляво-надясно, сякаш за да ме огледа от различни ъгли, все едно съм скапано кубче на Рубик.

— Коли и красота — по-скоро на себе си рече тя. — Знаеш ли, снощи сънувах една отдавна прочетена книга. Сигурно заради останките от кадилака в Хюкен. Заглавието е „Катастрофа“, автор Джеймс Греъм Балард. Разказва се за хора, които се възбуждат сексуално от катастрофи. От смачканите автомобили, от травмите — свои и чужди. Случайно да си гледал филма?

Замислих се.

— Режисьор е Дейвид Кроненбърг — помогна ми тя.

Поклатих глава.

Тя се поколеба. Сякаш се разкайваше, задето е подхванала тема без никакъв потенциал да заинтригува бензинджия.

— Предпочитам книги — поясних, за да не я карам да се чувства неловко. — Но не съм чел въпросния роман.

— Ясно. В книгата се описва опасен остър завой по Мълхолънд Драйв, където нощем много автомобили политат в пропастта и се приземяват в пуста урва. Понеже излиза много скъпо да вадят катастрофиралите коли, в пропастта се образува автомобилно гробище, което расте с всяка изминала година. Постепенно стръмният склон изчезва и планината автомобилни останки спасява политналите в бездната коли.

— Автомобилните останки спасяват колите — повторих, кимайки бавно. — Няма да е зле да я прочета. Или да изгледам филма.

— Всъщност филмът ми хареса повече — сподели Шанън. — В романа разказът се води от първо лице и затова е перверзен, твърде субективен и… — Тя млъкна. — Как е intrusive на норвежки?

— Съжалявам, но трябва да питаш Карл.

— Той излезе на среща с Ю Ос.

Погледнах кухненската маса. Чертежите още стояха там. Карл не беше взел нито тях, нито лаптопа. Навярно разчиташе да увеличи шансовете си да убеди Ос, че селото има нужда от спа хотела, чрез умерено показване на материали.

— Натрапчив? — върнах се на езиковия ѝ въпрос.

— Благодаря. Та, исках да кажа, че филмът не е толкова натрапчив. По принцип камерата е по-обективна от перото. А Кроненбърг е успял да улови есенцията.

— И коя е тя?

В будното ѝ око лумна искра. Доловила искрения ми интерес, тя продължи с разпален глас:

— Прелестта на уродливото. Една полуразрушена древногръцка скулптура притежава особено силно очарование, защото именно по съхранените останки съдим колко красива навярно е била. И нашето въображение рисува изящество, с каквото реалността е безсилна да се съревновава.

Шанън притисна длани о кухненския плот зад гърба си, сякаш възнамеряваше да се изтегли и да седне горе с изящно извит гръб, както бе седяла по време на празненството. Tiny dancer. Мамка му.

— Интересно — отбелязах. — Пак ще пробвам да поспя.

Искрата в окото на Шанън угасна като индикаторна лампичка.

— А кафето? — попита тя с доловимо разочарование.

Най-после бе намерила с кого да разговаря. В Барбадос хората сигурно непрекъснато общуват помежду си.

— Сега усетих, че имам нужда от още два часа — изключих котлона и отместих кафеварката.

— Разбира се. — Тя отдръпна ръцете си от плота.

Лежах половин час. Опитах се да заспя, да не мисля за нищо. През отвора от кюнеца чувах потракване от компютърна клавиатура и пукане на хартия. Мисия невъзможна.

Повторих ритуала. Станах, облякох се, изхвърчах навън.