Кралството

Влязох в къщата. Шанън, облечена в традиционното за нея черно, се беше облегнала на кухненския плот до прозореца. Изумих се как, макар облеклото ѝ да подчертаваше момчешки ъгловатото ѝ тяло, в цялата ѝ осанка имаше нещо подчертано женствено. Малките ѝ ръце се грееха, обвили димяща чаша, от чийто ръб висеше конче от пакетче чай.

— Кой беше? — попита тя.

— Ленсманът. Иска да обследва катастрофиралия кадилак. Било необходимо да се установи по каква причина татко е насочил колата към пропастта.

— Тя не е ли вече установена?

Вдигнах рамене.

— Случката се разигра пред очите ми. Той удари спирачки, но вече беше твърде късно. Важно е човек да спре навреме.

— Важно е човек да спре навреме — повтори тя и кимна по нашенски маниер.

Явно вече започваше да усвоява и нашия език на тялото. Нещо, което пак ме наведе на мисълта за онези научнофантастични филми.

— Било невъзможно колата да бъде извадена, каза Карл. Неприятно ли ти е, че тя е там?

— Освен че замърсява природата, не.

— Така ли? — Тя поднесе чашата към устните си и отпи малка глътка. — Защо?

— Ако родителите ми бяха издъхнали в двойното легло, нямаше да го изхвърлим.

Тя се усмихна.

— Това проява на сантименталност ли е, или по-скоро на безчувственост?

И аз се усмихнах. Вече почти не забелязвах отпуснатия ѝ клепач. Или пък той не беше толкова увиснал, колкото когато пристигнаха. Навярно и умората от дългото пътуване си бе казала думата.

— Според мен прагматичните съображения влияят на емоционалния ни живот в много по-голяма степен, отколкото си даваме сметка — казах. — Макар в романите да се разказва за несподелена любов, девет от десет души се влюбват в човек, способен да отговори на чувствата им.

— Сигурен ли си?

— Осем от десет — посмалих.

Застанах до нея. Забелязах, че тя ме наблюдава, докато сипвам кафе в кафеварката с малката жълта мерителна лъжичка.

— Прагматичен в смъртта и в любовта — подхвърлих. — Така е, когато човек живее в лишения, както тукашните жители. Но за теб това е нещо непознато.

— И защо смяташ така?

— Барбадос е богат остров — сама се похвали: карала си буик, следвала си в университет. Преместила си се в Торонто.

Тя видимо се поколеба, преди да ми отговори.

— Нарича се социална мобилност.

— Какво сега? Да не твърдиш, че си израснала в недоимък?

— Донякъде. — Тя си пое дъх. — Аз съм redleg.

— Redleg?

— Сигурно си чувал за така наречените hillbillys в Апалачите — светлокожа долна прослойка в САЩ. „Избавление“12. Банджо и кръвосмешение.

— Да, такава е стереотипната представа. Която, уви, се корени в реалността — точно както е и с redlegs, червенокраките, бялата долна прослойка в Барбадос. Червенокраките са потомци на ирландци и шотландци, пристигнали на острова през седемнайсети век, голяма част от тях — заточени каторжници. По подобен начин е заселена и Австралия. Червенокраките на практика били роби и съставлявали работната сила на Барбадос чак докато островът не започнал да внася роби от Африка. Но след премахването на робството африканските потомци успели да се подредят добре, докато преобладаващото мнозинство белолики червенокраки останали на социалното дъно. Повечето и до днес обитават бедняшки квартали. Живеят в… как ги наричахте вие на норвежки… коптори, така ли беше? Ние, червенокраките, сме общество извън обществото, впримчени сме в капана на бедността. Неграмотност, алкохолизъм, кръвосмешение, болести. Червенокраките в Барбадос рядко притежават нещо. Изключение правят малцина собственици на стопанства и малки магазини, в които обслужват по-богати от тях чернокожи. Другите червенокраки живеят на гърба на държавата, финансирана от данъците на тъмнокожи барбадосци. Знаеш ли по какво се отличаваме? По зъбите. Ако изобщо имаме такива, обикновено са кафяви.

— Но твоите са толкова…

— Майка ми се грижеше да се храня здравословно и да поддържам орална хигиена. Беше решила аз да живея по-добре от нея. След като тя почина, баба ми пое щафетата.

— Леле.

Не ми хрумна друг коментар.

Шанън духна чая.

— Ако не друго, ние, червенокраките, поне сме живият аргумент срещу твърденията, че само чернокожите и латиносите никога не се измъкват от капана на нищетата.

— Но поне ти си се измъкнала.

— Да. Дори да прозвучи малко расистко, смятам, че заслугата е на африканските ми гени.

— Ти? Африкански гени?

— Майка и баба са афробаджани. — Шанън видя слисването ми и се засмя. — Косата и кожата съм наследила от алкохолизиран ирландски червенокрак, който умрял, когато съм била на три годинки.

— И?

Тя вдигна слабите си рамене.

— Баба и майка, омъжени съответно за ирландец и за шотландец, живееха в Сейнт Джон и познатите ми никога не са ме смятали за истинска червенокрака. Отчасти защото притежавахме малко земя, но най-вече защото постъпих в Университета на Западните Индии в Бриджтаун. Бях не просто първото момиче в рода, което следва в университет, но и първото в целия квартал.