Кралството

— Чао! — извиках, преди вратата да се затвори след мен с трясък.

Сигурно съм звучал, все едно бягам от нещо.

10

— О, здрасти — поздрави Егил, отваряйки вратата.

По лицето му се изписа срам. Сигурно защото си бе дал сметка, че съм чул звуците от компютърна игра и разпалените, възбудени от стрелбата гласове на приятелите му от дневната.

— Вече съм по-добре — побърза да ме увери той. — Мога да поема нощната смяна.

— Изчакай да оздравееш напълно — настоях. — Не съм дошъл за това.

— Така ли? — Съдейки по вида му, преравяше съвестта си за какво друго става въпрос. Явно прегрешенията не бяха едно или две.

— Какво купува Му? — поинтересувах се.

— Му ли? — Егил доби вид, все едно за пръв път чува името.

— Тенекеджията — поясних. — Питаше за теб.

— А, той ли. — Младежът се усмихна, но в очите му се появи страх. Право в десетката.

— Какво купува обикновено? — повторих, сякаш допусках той да е забравил въпроса ми.

— Нищо особено.

— Все пак ми кажи.

— Трудно ми е да си спомня.

— В брой ли плаща?

— Да.

— Щом помниш това, трябва да си спомняш и какво купува. Хайде, напъни си ума.

Егил се взираше втренчено в мен. И зад това овче пулене съзрях желание да си признае.

Въздъхнах.

— Яде те отдавна, нали, Егил?

— Моля?

— Държи ли те с нещо? Заплашва ли те?

— Му ли? Не.

— Тогава защо го прикриваш?

Егил мигаше ли, мигаше. В дневната зад него вилнееше война. В дълбините на отчаяния му поглед съзрях хаос.

— Той… той…

Всъщност нямах нерви за това, но за по-голям ефект сниших глас:

— Само не си съчинявай.

Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Отстъпи половин крачка назад по коридора. Още малко и в паниката си щеше да затръшне вратата. Но не посмя. Навярно зърна нещо в моя поглед, нещо, което умът му съчета със слуховете как навремето съм смазвал от бой бабаити в Ортюн. И Егил отстъпи.

— Винаги ми оставя бакшиш.

Кимнах. Още при постъпването му на работа го бях предупредил, че не приемаме бакшиши. Ако все пак клиентът категорично откаже да си прибере рестото, го прибавяме към парите в касата като резерв за случаите, когато някой от нас обърка сметките, по погрешка върне повече пари и оборотът в касата „не излиза“. Обикновено такива гафове допускаше Егил. В момента обаче не възнамерявах да му го натяквам. Исках само да получа потвърждение на моите подозрения.

— И какво купува той?

— Не правехме нищо незаконно — оправда се той.

Употребата на минало време ясно показваше, че въпреки всичко Егил си дава сметка: далаверите с Му приключват точно в този момент и са били крайно неприемливи. Не възнамерявах обаче да му го обяснявам. Чаках.

— „EllaOne“ — изплю камъчето Егил.

Мдам. Хапче антибебе.

— Колко често?

— Веднъж седмично.

— И те е помолил да го пазиш в тайна?

Егил кимна. Беше пребледнял. Да, беше блед и глупав, но не беше умствено изостанал. Впрочем, не знам дали и сега се казва така. Сменят думите като мръсно бельо. Сигурно вече се използва друга дума. Но, така или иначе, Егил имаше способност да събере две и две, макар Му да се бе надявал на обратното. Сега видях колко се срамува. И то ужасно много. Не съществува по-страшен бич от срама. Повярвайте ми, казва ви го човек, изпил не една и две чаши от тази горчилка. От собствен опит знам, че никой съдия не е изобретил по-сурово наказание от срама.

— Да речем, че днес си още болен, но за утре да си здрав, става ли? — попитах.

— Да — успя да отрони той при втория опит да произведе звук.

Тръгнах си. Не чух шум от затваряне на врата. Навярно стоеше и гледаше след мен. Чудеше се какво ли предстои сега.

Влязох във фризьорския салон на Грете. Все едно слязох от машина на времето, приземила се в САЩ непосредствено след войната. В единия ъгъл стоеше бръснарски стол, тапициран с окърпена червена кожа. Грете твърдеше, че на него бил седял Луис Армстронг. В другия ъгъл се мъдреше сешоар от петдесетте — каска върху стойка, където жените в старите американски филми си пъхат главите, докато четат дамски списания и клюкарстват. На мен тези устройства ми напомнят за Джонатан Прайс и сцената с лоботомията във филма „Бразилия“. Грете използваше каската за така наречената от нея процедура shampoo and set: първо ти измива косата със специален шампоан, после я навива на ролки и накрая те кара да си пъхнеш главата в каската, за да я изсушиш бавно, най-добре увита в кърпа, за да не я опърлиш на реотаните, които в този стар модел приличат на нажежената вътрешност на тостер за хляб. Според Грете shampoo and set било ретро и сега се връщало на мода. Работата е там, че в Ус то никога не е излизало от мода. Така или иначе, подозирах, че самата Грете ползва най-често въпросния сешоар, за да поддържа изкуствените си къдрици, които се виеха от главата ѝ на кафяви гирлянди.

По стените в салона бяха налепени снимки на стари американски кинозвезди. Единственото не-американско в салона май беше прословутата лъскава стоманена фризьорска ножица на Грете. Японска „Нигата“-1000. Струвала петстотин бона и пристигала с доживотна гаранция, разправяше Грете на всички, проявили желание да слушат.