Кралството

Сега Грете вдигна глава, но уникалната ножица продължи да реже.

— Улсен? — попитах.

— Здрасти, Рой. Пече се.

— Знам, видях колата му. Къде е слънцето?

Японската суперножица клъцна кичур в опасна близост до ухото на клиентката.

— Според мен не иска да го безпокоят…

— Вътре ли? — Посочих другата врата в помещението. Там висеше плакат със снимка на загоряло, отчаяно усмихнато момиче по бански.

— Ще приключи след… — Грете погледна дистанционно върху маса до вратата — … след четиринайсет минути. Не можеш ли да изчакаш отвън?

— Мога. Но дори мъжете сме способни да правим няколко неща едновременно, ако става дума за лежане и приказки, нали?

Кимнах на клиентката, която ме гледаше втренчено в огледалото, и отворих вратата.

Озовах се в истински нескопосан филм на ужасите. Помещението беше тъмно. От надлъжен страничен процеп в ковчег като на Дракула се процеждаше синкава светлина. Връз облегалката на близък стол висяха преметнати дънките и светлото кожено яке на Курт Улсен. Заплашителното бръмчене на соларните лампи усилваше предчувствието, че предстои нещо страховито.

Придърпах стола към солариума.

От слушалки чух жужене на музика. За миг ми заприлича на Роджър Уитъкър и сякаш наистина се намирах в хорър, но после разпознах хита „Take Me Home, Country Roads“ на Джон Денвър.

— Дойдох да подам сигнал — съобщих.

Изпод капака нещо се размърда и се удари в долната му страна. Тиха ругатня. Музиката утихна.

— Касае се за вероятно сексуално посегателство — уточних.

— Нима? — Улсен сякаш говореше в консервна кутия. Не успях да разбера дали ме е познал по гласа.

— За сексуални контакти между мъж в зряла възраст и лице от семейството му.

— Продължавай.

Направих пауза. Вероятно защото внезапно съзрях чудновата прилика между настоящата ситуация и традиционната католическа изповед. Само че не аз бях грешникът. Не и този път.

— Му, тенекеджията, купува спешна контрацепция веднъж седмично. Както ти е известно, има дъщеря в пубертета. Тези дни тя също се отби да си купи хапче антибебе.

Изчаках, предоставяйки на ленсман Улсен възможността сам да си направи съответните изводи.

— Защо веднъж седмично и защо от тук? — попита той. — Какво му пречи да си купи няколко опаковки от града? Или да накара момичето да взема противозачатъчни?

— Всеки път го смята за последно. Въобразява си, че ще успее да спре.

От солариума се чу щракване на запалка.

— Откъде знаеш?

Търсех подходящ отговор, докато цигареният дим се процеждаше от ковчега на Дракула, кълбеше се на синята светлина и чезнеше в мрака. Изпитах порива на Егил най-после да си призная. Да полетя над ръба. Да рухна в пропастта.

— Всички си мислим, че от утре можем да станем по-добри хора — казах.

— Такова нещо не може да остане дълго скрито-покрито в нашето село — възрази Улсен. — А никога не съм чувал някой да подозира Му в нещо нередно.

— Той фалира — напомних. — Кисне вкъщи и си пилее времето.

— Но въпреки това не се е пропил. — Явно Улсен все пак следеше мисълта ми. — Не всеки, изпаднал в трудна житейска ситуация, започва да спи с дъщеря си.

— Или да купува спешна контрацепция веднъж седмично.

— Може да е за съпругата му, защото не искат да забременее. Или пък дъщеря му си е хванала гадже и Му постъпва като всеки загрижен баща. — Чух как Улсен дръпна от цигарата. — А не иска да я тъпче с противозачатъчни, защото се опасява да не би девойката да го подкара през просото. Му е силно религиозен, ако не знаеш.

— Не знаех, но това не намалява вероятността да извършва кръвосмешение.

При произнасянето на последната дума забелязах реакция под капака.

— Когато отправяш толкова тежки обвинения срещу някого, трябва да разполагаш с повече доказателства от покупка на контрацептиви. Е, разполагаш ли?

Какво да му отговоря? Че съм видял срама в очите на Му? Срам, който познавам отлично, и за мен не съществува по-силно доказателство?

— Е, предупреден си — натъртих. — Съветвам те да поговориш с дъщерята.

Изглежда, трябваше да пропусна „съветвам“, да си дам сметка, че има вероятност Улсен да го възприеме като опит да му давам акъл как да си върши работата. От друга страна, дори да си бях дал сметка за това, не е сигурно, че щях да се изразя по друг начин. Така или иначе, гласът на Улсен се вдигна с половин тон и няколко децибела:

— А аз те съветвам да оставиш на нас да преценим какво да правим. Ако трябва да съм откровен, имаме по-належащи случаи.

Интонацията му остави място за моето име в края, но то увисна неизречено във въздуха. Навярно му е минало през ума, че ако все пак по-нататък обвиненията ми се окажат основателни, а от ленсманската служба не са взели мерки, Улсен ще си измие по-лесно ръцете, ако заяви, че полученият сигнал е бил анонимен.

— И какви са тези по-належащи случаи? — попитах. Идеше ми да се отхапя езика. Улсен ми беше подхвърлил примамка и аз най-импулсивно я захапах.

— Не е твоя работа. Междувременно ти предлагам да запазиш за себе си тази махленска клюка. Тук не ни е нужна подобна истерия, нали?

Преглътнах с мъка и докато успея да отговоря, гласът на Джон Денвър пак се разнесе от слушалките под капака.