Кралството

Той замълча. Хората седяха неподвижни и безмълвни. В този критичен момент се решаваше бъдещето на Карл. От мястото си на петия ред мярнах движение. Сякаш под напора на бурен вятър се разклати пилон: седналият на първия ред Ос кимна с беловласата си глава. Кимна бавно. И всички го видяха.

Тогава Карл изигра най-силния си коз.

— Но за да се случи всичко това, хотелът трябва да бъде построен и да започне да работи. Нужни са желаещи да инвестират. Нужно е част от вас да поемат известен риск и да финансират проекта. За благото на останалите, за благото на всички жители на селото.

Земляците ми общо взето са по-нискообразовани от гражданите. Не схващат всички закачки в хитроумните филми и комедийните сериали с градски хумор. Но винаги улавят подтекста. В Ус се смята за висша добродетел да не казваш повече от необходимото и хората са развили безпогрешен усет за недоизреченото. А в изказването на Карл недоизреченото беше следното: не се ли присъединиш към съдружниците в проекта, се причисляваш към останалите. Към онези, които ще се възползват от широкия положителен ефект от инвестицията, без да са дали своята лепта.

Все повече хора около мен започнаха да кимат одобрително. Реакцията на Ос подейства заразително на публиката.

Неочаквано обаче се извиси глас. Гласът на Вилумсен, търговеца на коли, продал навремето на татко злополучния кадилак.

— Щом инвестицията е толкова изгодна, защо агитираш всички ни да се включим, Карл? Защо направо не прибереш лъвския пай? Или колкото там успееш да отхапеш. И да потърсиш подкрепа само от двама-трима богаташи?

— Защото аз не съм богаташ, както впрочем и повечето от вас. Не възразявам да участвам с по-голям дял и ще го направя на драго сърце, ако не се появят достатъчно желаещи. Но когато поех към къщи с този проект, идеята ми беше всички в Ус да получат шанса да участват, не само онези със спестовни влогове. Точно затова си представям сдружението ни като събирателно. Събирателно дружество означава, че за да станеш съсобственик на този хотел, не е нужно да похарчиш никакви пари. Нито йоре! — Карл удари с длан по ораторската трибуна.

Пауза. Тишина. Усещах какво си мислят. Що за врели-некипели се опитва да ни пробута този? Да не би пастор Арман да се е завърнал под друг образ?

После Карл им прочете Евангелието — благата вест, че за да притежават дял, не е нужно да се бъркат в джоба. И те благоговейно слушаха този master of business.

— Това означава — обясняваше той, — че колкото повече хора се включат, толкова повече намалява рискът за отделния човек. Ако всички жители участват, никой от нас не рискува да изгуби по-голяма сума от, да речем, цената на кола втора ръка, купена от Вилумсен.

Избухна смях. От задните редове дори се разнесоха аплодисменти. Всички знаеха историята за покупката на кадилака и точно сега сякаш никой не се сещаше какво се бе случило с колата впоследствие. Усмихнат, Карл посочи вдигната ръка.

Изправи се мъж. Висок, на ръст колкото Карл. По вида на Карл разбрах, че едва сега го е познал. И вероятно бе съжалил, задето му е дал думата. Симон Нергор.

Нергор отвори уста. Двата му предни зъба бяха по-бели от останалите. Възможно е да греша, но ми се стори, че докато говори, се чува как свирят ноздрите му заради накриво зараснали носни кости.

— Понеже въпросният хотел ще е разположен върху земя, собственост на теб и на брат ти… — Нергор никак не бързаше. Остави недовършеното изречение да увисне във въздуха.

— Да? — подкани го да продължи Карл. Едва ли друг, освен мен забеляза, че гласът му прозвуча една октава по-високо от нормалното.

— … ще бъде интересно да научим колко ще искате за парцела — довърши Симон.

— Да искаме? — Карл обходи множеството с очи, без да помръдва главата си.

Отново се възцари тишина. Защото реакцията на Карл говореше недвусмислено — и този път го разбрах не само аз — че той се опитва да печели време. Симон също долови смущението му и продължи с почти тържествуващ глас:

— Майсторът на бизнеса ще ме разбере по-добре, ако уточня, че питам за цената.

Откъслечен смях. Изчаквателна тишина. Хората вдигнаха глави подобно на антилопи, усетили да се задава лъв, все още обаче на безопасно разстояние.

Карл се усмихна, сведе глава към книжата пред себе си, а раменете му се разтресоха, все едно добродушно се смее на леко пиперлива приятелска шега. Помълча, сякаш си даваше кратка почивка, докато подравняваше долния ръб на книжата в спретната купчина и обмисляше как да формулира отговора си.

Усещах го. Хвърлих бърз поглед и установих, че и всички други усещат същото. В момента се решаваше съдбата на проекта. Два реда пред мен видях как един изправен гръб се изопва още повече. Шанън. Пак устремих взор към трибуната. Карл ме гледаше. Прочетох нещо в очите му. Молба за прошка. Беше изгубил. Беше се издънил. Беше изложил семейството. И двамата го знаехме. Край с неговия хотел. Край с бензиностанцията на мечтите ми.