Кралството

Чух това в една късна вечер през неуплътнената дупка за кюнеца. Бях на шестнайсет и почти бях заспал под звука на равномерния говор от кухнята. Както обикновено, говореше мама — какво да се направи, какво — да се планира. Не ставаше дума за големи неща, а за дребни, битови, от организационно естество. Татко отговаряше с „да“ или „не“. Когато по изключение не беше съгласен, прекъсваше мама и накратко излагаше мнението си как стоят нещата, кое как да се направи и как не бива да се прави. Почти винаги възразяваше, без да повишава глас, но после мама обикновено се умълчаваше за известно време. А след това подхващаше разговор на друга тема, все едно изобщо не е повдигала предходната. Знам колко странно ще ви прозвучи, но аз така и не успях да опозная майка ми. Или защото не я разбирах, или защото не се интересувах достатъчно от нея, или защото татко така я засенчваше, че тя чисто и просто изчезваше. Изключително странно е, разбира се, как така чувствата и мислите на човека, с когото в биологичен и физически смисъл си бил най-близък, който ти е дал живот и с когото си прекарвал всеки ден в продължение на осемнайсет години, си остават загадка за теб. Щастлива ли е била? За какво е мечтала? Защо разговаряше с татко, но съвсем малко с Карл и почти никога с мен? И тя ли ме проумяваше толкова оскъдно, колкото аз — нея?

Един-единствен път ми се удаде възможност да видя мама извън битността ѝ в кухнята, в обора, да кърпи дрехи и да ни наставлява да слушаме татко. Случи се на петдесетия рожден ден на чичо Бернард. След празничната вечеря в пищно украсената зала в „Гранд Хотел“, засвири трио дебели мъже в бели сака и възрастните започнаха да танцуват. Съпроводен от услужлив сервитьор, Карл тръгна на опознавателна обиколка, а през това време аз седях до масата и улових как мама съзерцава танцуващите с изражение, каквото не бях виждал на лицето ѝ: мечтателно, одухотворено, с леко премрежен поглед. И за пръв път през живота ми ме осени мисълта, че майка ми може би е хубава. Беше наистина хубава, докато тихичко припяваше от мястото си. В червена рокля като цвета на питието ѝ. Не бях виждала мама да пие алкохол, освен на Бъдни вечер, а дори тогава пийваше само чашка акевит13. С необичайна топлота в гласа попита татко дали му се танцува. Той поклати глава, но ѝ се усмихна. Навярно видя същото като мен. Към нашата маса се приближи мъж, малко по-млад от татко, и покани мама на танц. Татко отпи от бирата си и сякаш горд, кимна на непознатия с усмивка. Неволно погледът ми проследи мама до дансинга. Само се молех да не стане прекалено неловко. Тя размени няколко думи с партньора си, той кимна и двамата започнаха. Най-напред мама танцуваше на известно разстояние, после се притисна плътно към него, пак се отдалечи. Сменяше темпото. Тя наистина умееше да танцува — дотогава изобщо не бях подозирал. Но имаше и друго. Гледаше непознатия много особено, с притворени очи и загадъчна полуусмивка, все едно котка си играе с мишка. Забелязах как татко се размърда неспокойно до мен. И внезапно ми просветна, че не само мъжът на дансинга ми е непознат. Непозната ми беше и жената, която наричах мама.

Танцът свърши и тя се върна при нас. По-късно вечерта — Карл вече беше заспал в хотелската стая — чух гласове от коридора. Разпознах гласа на мама — необичайно висок и пронизителен. Станах и лекичко открехнах вратата. Родителите ми стояха пред вратата на тяхната стая; бяха наели отделна за нас. Татко каза нещо, мама вдигна ръка и се чу плющене. Татко се хвана за бузата и изрече нещо тихо и спокойно. Тя отново замахна и го зашлеви. Грубо изтръгна ключа от ръката му, отключи и влезе в стаята. Татко остана навън, леко прегърбен. Търкаше бузата си и се взираше към вратата, зад която се бях спотаил в мрака. Изглеждаше толкова посърнал и самотен, сякаш дете, изгубило плюшеното си мече. Не знам дали е забелязал, че вратата е открехната. Знам само, че през онази вечер завесата пред отношенията между родителите ми се повдигна с няколко сантиметра. Все още, разбира се, оставаха много въпросителни, а всъщност и не бях сигурен искам ли да знам повече. На следващия ден потеглихме обратно към Ус. Всичко си беше постарому. Мама заливаше татко с непрекъснат, тих поток от прозаична информация, а той само отговаряше едносрично или пък се прокашляше малко раздразнено и тогава мама млъкваше за известно време.

Причината онази вечер, за която тръгнах да ви разправям, отново да наостря уши беше, че неочаквано баща ми започна да говори. Думите му звучаха отрепетирано. Освен това говореше по-тихо от обикновено. Да, почти шепнеше. Родителите ми, естествено, знаеха, че ги чуваме през дупката в спалнята ни, но нямаха представа колко ясно ги чуваме. Че през дупката се чуваше — чуваше се, но не самата дупка, а кюнецът играеше главна роля, защото отвеждаше и усилваше звука. Човек ги чуваше, все едно седи долу с тях. Карл и аз единодушно преценихме, че няма смисъл да им го казваме.

— Днес Сигмюн Улсен ми спомена за това.

— Сериозно? — изненада се мама.