Кралството

— Не — подсмръкнах. — Какво ловиш? — Задържах погледа му две секунди и отметнах брадичка към езерото. — Треска? Щука? Американска треска? Сьомга?

Той направи нещо с макарата — зацепи я или нещо подобно — и постави пръта между дъното на лодката и пейката, където седяхме. Свали си слънчевите очила. Привдигна дънките си. На колана висеше малък кожен калъф, където държеше мобилния си телефон и често-често го проверяваше. Впери поглед в мен.

— Родителите ти бяха консервативни хора. Дълбоко религиозни християни.

— Не съм толкова сигурен.

— Членуваха в Методистката църква.

— Заради баща ми. Той се прекланяше пред всичко американско.

— Родителите ти, меко казано, не одобряваха хомосексуалистите.

— Майка ми ги приемаше, а колкото до татко — той беше привърженик само на републиканците, кандидати за президентския пост в САЩ. — Не се шегувах. Повтарях дословно таткови думи. Пропуснах да спомена, че по някое време към списъка със свои идоли татко добави японските войници, понеже те били — пак по негови думи — достойни противници. Говореше, все едно лично е участвал във войната. Възхищаваше им се заради ритуала харакири. Явно смяташе, че всички японски войници прибягват до него, стига ситуацията да го изисква.

„Погледни само на какво е способен един малък народ, за който поражението е немислимо — каза веднъж той, докато го гледах как чисти ловджийския си нож. — Осъзнали са, че дълг на всеки провалил се е сам да се изреже от тялото на обществото, както се отстранява злокачествен тумор.“

Можех да разкажа това на Улсен, но защо да го правя?

Улсен се прокашля.

— А лично ти какво мислиш за хомосексуалистите? — попитах.

— Какво мисля ли? Ами какво да мисля. Същото, каквото, да речем, за хората с кестенява коса.

Улсен вдигна въдицата и продължи да навива макарата. Неочаквано съобразих, че с движението, което описваше ръката му, човек обикновено подканва събеседника си да продължи да говори, да поясни думите си, както се казва. Не споделих откритието си с Улсен.

— Ще карам направо, Рой. По мъже ли си падаш?

Не знам защо не ме попита „хомосексуалист ли си“. Вероятно по-простичкият въпрос му се струваше една идея по-малко обиден. Видях как блесната проблясва, малко матово и удължено, сякаш светлината се движи по-бавно под вода.

— Сваляш ли ме, Улсен?

Дойде му като гръм от ясно небе. Престана да навива макарата. Извади въдицата и се втренчи в мен с ужасено изражение.

— Какво? Не, дявол да го вземе, аз…

В същия миг блесната разпори водата. Като летяща риба полетя над планшира, обиколи главите ни, насочи се обратно към въдицата и меко кацна в косата на Улсен. Явно беше още по-гъста, отколкото изглеждаше, защото той изобщо не усети блесната.

— Ако съм гей, още не съм се разкрил публично, защото иначе за четвърт час клюката щеше да обиколи цялото село и ти щеше да си осведомен. Това може би означава, че предпочитам да пазя в тайна сексуалната си ориентация. Или че не съм гей.

Отначало Улсен изглеждаше слисан. После се опита да проумее моята логика.

— Аз съм ленсман, Рой. Познавах баща ти и така и не успях да повярвам, че се е самоубил. А най не ми се връзва решението му да завлече в гроба и майка ти.

— Защото не беше самоубийство — изрекох тихо и същевременно изкрещях думите наум. — Нали ти казах: не успя да вземе завоя.

— Може би. — Улсен си разтърка брадичката.

Беше се докопал до нещо, проклетата откачалка.

— Преди два дни говорих с Ана Улаусен — възрастната медицинска сестра в поликлиниката, знаеш я. Сега живее в социален дом, страда от Алцхаймер. И понеже се пада трета братовчедка на жена ми, се отбихме на свиждане. Жена ми излезе да налее вода в една ваза и Ана сподели с мен, че за целия си живот съжалява само за едно: задето не е нарушила професионалната тайна и не е дошла при мен, когато преди години брат ти Карл бил на преглед в поликлиниката заради анална фисура. Тоест, рана. Брат ти отказал да обясни как се е появила, но начините не са много. От друга страна, според Ана, понеже Карл изглеждал толкова спокоен, когато отговорил отрицателно на въпроса ѝ дали е имал сексуално сношение с мъж, тя допуснала, че не става въпрос за изнасилване, а за доброволен полов акт. Все пак Карл, както правдиво отбеляза Ана, е… — Улсен зарея поглед над езерото и висящата от главата му блесна се разклати — … красив като момиче. — Улсен се обърна към мен. — Ана не ми съобщила, но казала на родителите ти. Два дни преди баща ти да излети с кадилака в Хюкен.

Извърнах се от всепроникващия му поглед. Ниско над езерото прелетя чайка в търсене на плячка.

— Както споменах, Ана страда от деменция и думите ѝ трябва да се приемат с едно наум. Те обаче ме подсетиха за сигнал от преди няколко години. Учителка на Карл се обади да съобщи, че два пъти е видяла Карл с окървавен на задника панталон.

— Гвоздей.

— Моля?

— Гвоздей!

Гласът ми се понесе над неестествено кротката водна повърхност, отправи се към сушата, удари се в скалите и два пъти отекна … здей… здей. Всичко се връща, мина ми през ума.