Кралството

— Надявах се с твоя помощ да осветлим въпроса защо родителите ти не са искали да живеят повече, Рой.

— Беше нещастен случай. Може ли вече да се прибираме?

— Рой, разбери, няма как да оставя нещата така. Един ден всичко ще излезе наяве, затова най-добре още сега ми разкажи какво точно се е случило между теб и Карл. Не се притеснявай, няма да го използвам срещу теб, защото този риболовен излет не е официален разпит в юридическия смисъл. Просто двамата с теб ловим риба, нали? Искам да пощадя максимално всички замесени и ако ми съдействаш, ще се погрижа да получиш най-лекото наказание. Защото, съдейки по косвените улики, това се е случвало още докато Карл е бил малолетен. Тогава обаче ти си бил с година по-голям и си носел наказателна отговорност. Затова рискуваш…

— Чуй ме — прекъснах го. Гърлото ми се стегна и гласът ми сякаш излизаше от тръба. — Чака ме развалена кола, а днес, по всичко личи, рибата не кълве, ленсмане.

Улсен ме гледа дълго, сякаш за да ми внуши способността си да ме „чете“, както се казва, като отворена книга. После кимна, понечи да остави въдицата в лодката и изруга, защото кукичката се закачи за обгорелия му врат и го раздра. Извади кукичката с два пръста. Върху кожата му, видях, потреперваше самотна капка кръв. Не се отрони, беше застинала неподвижно. Улсен запали извънбордовия двигател и след пет минути изтеглихме лодката в хангара под рибарската му колиба. После се качихме в колата му и той ме закара до автосервиза. Прекарахме петнайсет адски тихи минути.

Половин час ремонтирах развалената тойота на спокойствие. Тъкмо се канех да сменя кормилната рейка, и телефонът в автомивката звънна.

— Рой, за теб е! — провикна се чичо Бернард. — Карл!

На мига зарязах тойотата. Карл никога не ми звънеше в сервиза. В нашето семейство никой не звънеше по телефона, освен ако не се е случило нещо лошо.

— Какво има? — опитах се да надвикам шума от водната струя, която променяше звука си в зависимост от мястото, където улучваше колата.

— Ленсман Улсен — отвърна Карл с разтреперан глас.

Очевидно бе възникнал сериозен проблем и се стегнах психически. Нима проклетникът бе успял вече да разтръби подозренията си, че аз и Карл сме в кръвосмесителни отношения?

— Изчезна — добави Карл.

— Изчезнал бил! — разсмях се. — Глупости. Видях го преди четирийсет и пет минути.

— Говоря сериозно. Според мен е мъртъв.

Стиснах телефона до побеляване.

— Какво значи това „според мен“?

— Не съм сигурен, но както ти казах, изчезна. Интуицията ми подсказва, че е мъртъв, Рой.

В съзнанието ми изникнаха три възможности. Първо, Карл е мръднал. Не звучеше да е пил и макар да беше чувствителен, не беше от онези хора с паранормални способности, получаващи пророчески видения. Второ, къде ти такъв късмет Сигмюн Улсен да потъне вдън земята точно сега. И трето, дали пък не преживявах отново същото като при смъртта на Дог. Нямах избор. Заради предателството спрямо брат ми до края на живота си бях обречен да изплащам дълга си към него. Просто беше настъпил падежът на поредната вноска.

14

— Никога не са ме гласили за полицай. — Курт Улсен постави чаша кафе върху масата пред мен. — След изчезването на татко обаче нещата се промениха.

Той седна, отметна русия си перчем и започна да си свива цигара. Намирахме се в помещение, което освен за арестантска килия явно служеше и за хранилище на архива, защото покрай стените се издигаха купчини книжа, натрупани една върху друга. Дали не ги бяха оставили там, та арестантите, вместо да скучаят, да преглеждат своето и чужди досиета, докато киснат тук.

— Когато баща ти изчезне безследно, светогледът ти се променя, нали?

Отпих от кафето. Довлече ме тук насила заради кръвна проба, за която знаеше отлично, че няма да отчете наличие на алкохол, а сега ми предлагаше примирие. Така да бъде.

— Порастваш за една нощ — продължи Курт. — Защото ти се налага. И започваш да разбираш част от отговорността, която е носил, а ти си правил всичко възможно, за да го затрудниш: не си се вслушвал в съветите му; отхвърлял си като глупост всяко негово мнение; противоречал си на всяка негова дума. Непрекъснато си правел напук — само и само да не си като него. Навярно защото нещо вътре в теб ти подсказва, че накрая ще станеш точно такъв. Копие на баща си. Ние, хората, се въртим в кръг. Крайната ни цел е изходната ни точка. Всички сме се запътили натам. Едно време ти се интересуваше от планински птици. Карл носеше в училище пера, подарък от теб, и ние го подкачахме. — Курт се усмихна сякаш на скъп спомен. — Да вземем птиците ти, Рой. Те пропътуват огромни разстояния. Май се наричаше миграция или нещо подобно. Така или иначе, отиват на същото място, където са ходили предците им. Обитават същата естествена среда, гнездят през същия шибан период. Волен като птичка, казват хората. Друг път. Само така ни се струва, защото ни се иска да е така. Движим се в един и същи порочен кръг, същински птици в кафез, просто нашата клетка е по-голяма, а решетките — тънки и не ги виждаме.