Кралството

— Аха — засмя се тихо тя. — Много по-точно е от „любовта е сляпа“, което, впрочем, повечето хора използват напълно погрешно.

— В смисъл?

— Под „любовта е сляпа“ хората имат предвид, че виждаме само положителните качества на онзи, в когото сме влюбени. А всъщност фразата се отнася за Купидон, който пуска стрелите си със затворени очи. Тоест, смисълът е, че стрелите улучват насляпо и човек не избира в кого да се влюби.

— А така ли е наистина? Произволно ли се влюбваме?

— Все още ли говорим за Карл и мен?

— Например.

— Хм… Може би не е съвсем произволно. Но човек определено невинаги се влюбва по собствено желание. Никак не съм убедена, че ние, хората, сме толкова прагматични в смъртта и в любовта, колкото ти изкарваш вас, планинците.

Докато изкачвахме последния баир, фаровете на колата зашариха по стената на къщата. Зад прозореца на дневната ни гледаше лице, призрачно бяло заради светлината от фаровете, и с черни дупки вместо очи.

Шанън спря, бутна скоростния лост в неутрално положение и изгаси фаровете и двигателя.

Изключиш ли единствения звуков източник тук, в планината, рязко се спуска тишина. Останах седнал на седалката. И Шанън не помръдна.

— Колко знаеш за нас? — попитах. — За нашето семейство?

— Повечето. Преди да се омъжа за Карл и да се съглася да се преместим тук, поставих условие да ми разкаже всичко. Включително болезненото. Най-вече болезненото. А премълчаното постепенно прозрях сама. — Шанън посочи полуспуснатия си клепач.

— И смяташ… — преглътнах. — Смяташ, че можеш да живееш, знаейки всичко това?

— Отраснах на улица, където братя спяха със сестрите си, а бащи насилваха дъщерите си. На свой ред синовете повтаряха бащините грехове и се превръщаха в отцеубийци. Но животът продължава.

Кимнах бавно и без ирония. Извадих кутийката със снус.

— Така изглежда. И все пак сигурно не ти е било лесно да приемеш всичко чуто.

— Не беше — съгласи се Шанън. — Но всички носим белези от миналото си. Пък и е било отдавна. Хората се променят, твърдо съм убедена в това.

Седях в колата и се чудех защо сбъдването на най-големия ми кошмар — а именно, някой външен да узнае — не ми се струва толкова страшно. Отговорът беше ясен от само себе си. Шанън Алейн Опгор не спадаше към категорията „външни хора“.

— Семейството означава много за теб, нали? — Пъхнах пликче снус под устната си.

— Всичко — отвърна тя без капчица колебание.

— А любовта към семейството не заслепява ли?

— Какво имаш предвид?

— Когато разказваше за Барбадос, останах с впечатлението, че за хората там предаността към семейството и към чувствата стои по-високо от лоялността към принципите. По-важна е от политическите убеждения и от ценностните ориентири. Правилно ли съм те разбрал?

— Да. Семейството е най-висшата ценност. Колкото до представата за правилно и грешно, тя се формира именно в семейството. Всичко друго е на по-заден план.

— Наистина ли?

Тя погледна малката ни къща през предното стъкло.

— От преподавателя ми по етика в Бриджтаун знам, че Темида, богинята на правосъдието, държи везни, символ на справедливостта, и меч, символ на наказанието, и има превръзка над очите точно като Купидон. Мнозина тълкуват нейната „слепота“ като знак, че всички са равни пред лицето на закона, че Темида отсъжда безпристрастно, не се влияе от семейни и роднински връзки, ръководи се единствено и само от справедливостта.

Шанън се обърна и ме погледна. Белоснежното ѝ лице засия срещу мен в тъмното купе.

— Но с такава превръзка Темида не може да види нито накъде се накланят везните, нито къде улучва мечът. Професорът ни разказа, че в гръцката митология превръзката над очите има онзи, който използва само вътрешното си око, който намира отговора вътре в себе си. А там мъдрият и слепият открива само онзи, когото обича. Всичко извън това е без значение.

Кимнах бавно.

— И ние — ти, аз и Карл — сме семейство?

— Не сме кръвни роднини, но сме семейство, да.

— Добре. Като член на семейството ще участваш във военен съвет заедно с мен и Карл.

Карл се зададе насреща по чакъла.

— И защо свикваме военен съвет? — попита Шанън.

— Защото ни предстои битка.

Вгледах се в очите ѝ. И двете блестяха. Същинска войнствена Атина. Божичко, колко беше красива.

И взех, че ѝ разказах за нощта на Фриц.

15

Говорех по телефона и се надявах чичо Бернард да не ме чува заради шуртенето от маркуча.

— Карл, как така си почти сигурен, че е мъртъв?

— Трябва да е паднал на дъното. Отдолу не се чува нито звук. Не съм обаче сто процента сигурен, защото той изчезна от полезрението ми.

— Къде изчезна?

— В Хюкен, как къде. Няма го. И да се надвеся, пак не го виждам.

— Карл, остани където си. Не говори с никого, не пипай нищо, не прави нищо. Ясно?

— За колко време можеш…

— Петнайсет минути, става ли?

Затворих, излязох от автомивката и се загледах нагоре към Козия завой. Пътят е изсечен в планината и самото шосе не се вижда, но се вижда най-горната част от минаващите автомобили. А ако някой застане на ръба на пропастта, облечен в ярки дрехи, в ясни дни ще го видиш. Сега обаче слънцето се намираше твърде ниско.