Кралството

— Налага се да отскоча до къщи да свърша една работа — казах високо.

Чичо Бернард завъртя накрайника на маркуча и задуши струята.

— Каква работа?

— Проблеми с тока.

— Толкова ли е спешно?

— Без ток Карл не може да си напише домашните. Оправям повредата и се връщам.

— Добре. След половин час ще си тръгна, но ти имаш ключове.

Качих се във волвото и подкарах. Гледах да не превишавам максимално допустимата скорост, макар рискът да те хванат за пътно нарушение, когато единственият полицай в града лежи на дъното на пропаст, да е нищожен.

Карл ме пресрещна край Козия завой. Паркирах пред къщи, угасих двигателя и дръпнах ръчната спирачка.

— Чува ли се нещо? — отметнах брадичка към Хюкен.

Карл поклати глава. Беше онемял, с нещо дивашко в очите. За пръв път го виждах такъв. Косата му стърчеше във всички посоки, все едно я е скубал. Зениците му бяха уголемени като на изпаднал в шок. Най-вероятно наистина беше в шок, горкичкият.

— Какво се случи?

Карл седна насред завоя, както правят козите. Оклюма се, зарови лице в шепи. Върху чакъла се очерта злокобна издължена сянка.

— Дойде при мен — заекваше брат ми. — Каза, че двамата сте ходили за риба, и ме отрупа с въпроси, и аз… — запъна се Карл още в самото начало.

— Сигмюн Улсен е дошъл тук. — Заех се да правя разбор и седнах до него. — И най-вероятно те е попитал ще потвърдиш ли, че когато си бил непълнолетен, съм блудствал с теб.

— Да! — извика Карл.

— По-тихо.

— И за двама ни било най-добре да си признаем, та да се приключи бързо. Иначе доказателствата били достатъчни за дълъг, болезнен и страшно публичен съдебен процес. Отговорих, че никога не си ме докосвал, не и по онзи начин, не и… — Карл говореше и жестикулираше, забол очи в земята, все едно изобщо не бях там. — Улсен обаче възрази, че в подобни ситуации не било необичайно жертвата на сексуално престъпление да развие съчувствие към насилника, да се чувства частично отговорен за случилото се, особено ако е продължавало дълго.

Точно по този въпрос Улсен беше дяволски прав.

От устните на Карл се изтръгна ридание.

— Ана, медицинската сестра, била казала на нашите само два дни, преди те да катастрофират в Хюкен, какви ги вършим. Татко знаел, че рано или късно това ще излезе на бял свят, твърдеше Улсен, и нали бил консервативен християнин, не могъл да го преживее.

„И повлякъл и мама в гроба — довърших наум. — Вместо двамата содомити в момчешката стая.“

— Опитах се да го убедя, че греши, че катастрофата е нещастен случай. Чиста злополука. Той обаче изобщо не ме слушаше, а продължаваше да говори. Кръвната проба на татко показала незначително количество алкохол, а в трезво състояние никой не полита право към пропаст, и то при лесен завой. Направо се отчаях. Стана ми ясно, че той ще продължи да чопли тази история…

— Да. — Отместих остър камък изпод задника си. — Улсен е твърдо решен да разкрие тази голяма, проклета мистерия.

— Ами ние, Рой? Да не ни тикнат в затвора?

Ухилих се. В затвора? Не беше невъзможно. Дори не се бях замислял по въпроса. Защото знаех, че ако цялата истина излезе наяве, няма да мога да понеса не затвора, а срама. Защото ако те, другите, узнаеха, ако селото узнаеше, щеше да ми се наложи да понеса не само срама, който вече толкова години ме глождеше в тъмното. Тогава цялата мръсотия, предателството щяха да лъснат на светло, пред очите на всички, да станат обект на порицание и на подигравки. Ние, Опгорци, щяхме да бъдем унизени. Навярно е белег на личностно разстройство, но татко беше схванал подбудите, тласкащи японците към ритуално самоубийство. Аз — също. За опозорения смъртта е единственият изход. От друга страна, никой не иска да умре, освен ако не е крайно наложително.

— Нямаме време — пришпорих Карл. — Какво стана?

— Паникьосах се. — Той ми хвърли поглед, както правеше, когато се канеше да ми признае нещо смущаващо. — Сигурен съм, че е било нещастен случай, казах на Улсен. Имам доказателства.

— Какво си му казал?

— Трябваше да измисля нещо, Рой! И казах, че едната гума е била спукана и това е причина за катастрофата. Никой не беше проверявал кадилака, просто извадиха труповете. А след като единият алпинист пострада тежко от паднала скална отломка, повече никой не се престраши да слезе долу. Нищо чудно, че алпинистите не са забелязали спуканата гума, казах на ленсмана. Когато пред себе си имаш кола, обърната с колелата нагоре, не се заглеждаш в гумите. Но преди две седмици аз съм взел бинокъл, прекрачил съм ръба и съм се спуснал малко надолу, захващайки се за няколко здрави камъка. — Така казах на Улсен. Навел съм се надолу, за да огледам колата, и съм видял, че лявата предна гума е видимо спихната. Най-вероятно се е спукала, преди колата да падне в пропастта, защото шасито е непокътнато, а при полета колата се е превъртяла във въздуха половин оборот и се е приземила по таван. Точка.

— Улсен върза ли се?

— Не. Поиска да се увери с очите си.

Започвах да се досещам за продължението.