Кралството

— Донесох му бинокъла… той се спусна до самия ръб… — Карл издиша въздуха от дробовете си и продължи със затворени очи. — Чух как няколко камъка се откъртиха, после вик и след това той изчезна.

Изчезнал е, помислих си. Но не съвсем.

— Не ми ли вярваш? — попита Карл.

Взирах се в пропастта. Осени ме спомен от петдесетия рожден ден на чичо Бернард в „Гранд Хотел“.

— Нали си даваш сметка как ще изглежда това в хорските очи? — отвърнах. — Ленсманът идва да те разпитва във връзка със съмнителен криминален случай и свършва мъртъв в оврага. Ако е мъртъв.

Карл кимна бавно. Даваше си сметка, то се знае. Точно затова се бе обадил на мен, а не на спасителната служба или на бърза помощ.

Изправих се и изтупах прахта от панталона си.

— Върви да донесеш въжето от хамбара. Онова, дългото.

Завързах единия край на въжето за теглича на колата, паркирана до къщата, а другия пристегнах около кръста си. И тръгнах към Козия завой. Въжето се размотаваше. Преброих сто крачки и въжето се опъна. Намирах се на десет метра от ръба на пропастта.

— Сега! — провикнах се. — И бавно, не забравяй!

Карл показа вдигнат палец от отворения прозорец на волвото и започна да дава назад.

Бях му обяснил, че най-важното е въжето да е опънато. Вече нямах избор. Отпуснах тежестта си на въжето и започнах да го тегля към Хюкен, сякаш бързах да рухна в пропастта. Най-трудното беше да преминеш ръба. Тялото се съпротивлява, не изпитва увереността на ума, че това е безопасно. И в резултат аз се поколебах. Въжето увисна, защото Карл не видя, че съм спрял до ръба. Извиках му да даде малко напред, но той не ме чу. Застанах с гръб към Хюкен, направих крачка назад и пропаднах. Навярно е било само с метър, но когато въжето се опъна, ми изкара въздуха и аз забравих да си изпъна краката. При залюляването на въжето коленете и челото ми се удариха в скалния отвес. Изругах, здраво опрях стъпала о скалата и започнах да се спускам заднешком. Погледнах небето над мен. Беше станало светлосиньо и прозрачно. Стъмваше се. Вече виждах две звезди. Не чувах колата. Цареше пълна тишина. Заради тишината, звездите и безтегловното ми клатушкане имах чувството, че съм астронавт, излязъл на космическа разходка в открития космос. Сетих се за майор Том от парчето на Дейвид Боуи. И за миг ми се прииска това да продължи в същия дух и да приключи така: да отлетя надалеч в Космоса.

Стената обаче свърши, под краката си усетих твърда земя. Наблюдавах как въжето се намота на кълбо пред мен подобно на индийска кобра. След третата намотка въжето застина. С поглед го проследих догоре. Видях облаче пушек от ауспуха. Карл явно беше спрял до самия ръб. Въжето се оказа точно с нужната дължина.

Обърнах се. Стоях върху сипей от големи и малки камъни, които зъбите на времето бяха оглозгали от високите скали, заобикалящи ме отвсякъде. Стената от Козия завой се спускаше отвесно, но от другите страни бяха малко по-полегати и четириъгълникът вечерно небе над мен беше по-голям от около стотината квадратни метра каменен под, върху който стоях. Дотук не стигаше слънчев лъч и не вирееше нищо. Не миришеше на нищо. Само на камънак. Космос и камънак.

Космическият кораб, черният кадилак на татко, лежеше точно както си го бях представял, след като чух разказите на аварийния екип след катастрофата.

Колата лежеше върху тавана, а колелата стърчаха във въздуха. Задницата беше смачкана, но предната част изглеждаше сравнително запазена и човек би могъл да допусне, че шофьорът и пътникът на предната седалка са оцелели. Намериха мама и татко извън колата. При сблъсъка на задницата със земята бяха изхвърчали през предното стъкло, фактът, че не са били с предпазни колани, подхранваше подозренията за самоубийство въпреки обясненията ми, че татко е бил принципен противник на предпазните колани. Не защото не разбираше смисъла от тяхната употреба, а защото тя беше наложена от — по неговия израз — „държавата опекун“. Ленсман Улсен не е засичал баща ми без колан в селото, защото, обясних, татко винаги си закопчаваше колана, подушеше ли полиция. Мразеше глобите повече от държавата опекун.