Кралството

Гарван, кацвал върху корема на Улсен, се взираше зорко в мен, впил хищни нокти в голямата катарама с череп на бял бизон. При приземяването долната половина от тялото на Улсен се беше задържала върху шасито на преобърнатия кадилак, а горната бе увиснала и от мястото си не я виждах. Тръгнах да обиколя колата. Гарванът въртеше глава в съответствие с движенията ми. Под стъпките ми хрущяха парчета стъкло. Наложи се да си помогна с ръце, за да мина покрай два едри скални къса. Главата и гърдите на Улсен висяха пред табелата с регистрационния номер и багажника. Пречупеният под прав ъгъл гръб му придаваше прилика с бостанско плашило — фигура без кости и стави, наръч слама, натъпкана в купчина парцали, с висяща от главата рошава бърсалка. От бърсалката кръвта капеше по камъните с тихо, звучно пльокане. Улсен висеше с увиснали към земята ръце, сякаш даваше знак, че са предава. Защото, както казваше татко, „мъртвият е губещ“. А Улсен беше мъртъв като риба на сухо. И миришеше още по-лошо.

Пристъпих крачка към него. Гарванът изграчи, без да се отмести. Да не би да ме вземаше за среден морелетник, мързелива морска птица, която се прехранва, като отмъква чуждата плячка? Грабнах камък и го запратих към гарвана. Той литна и напусна местопрестъплението с два крясъка — един, ненавистен, към мен, и втори, онеправдан, от съжаление към себе си.

От скалите наоколо плъпна мрак. Налагаше се да действам бързо.

Нужно ми беше време да поразсъждавам как да издърпаме трупа на Улсен от пропастта с помощта само на едно въже и с минимален риск тялото да се закачи за нещо или да се изхлузи от въжето. Защото човешкото тяло, пусто да остане, е като Худини. Завържеш ли въжето през гърдите, ръцете и раменете ще се сгънат и тялото ще се изхлузи. Ако го завържеш през кръста и изтегляш тялото като сгъната скарида, центърът на тежестта по някое време ще се измести, трупът ще натежи на едната страна и ще се изхлузи или от въжето, или от панталона. Стигнах до извода, че най-простото е да направя клуп и да го стегна около врата му. Центърът на тежестта щеше да се намира ниско и нямаше опасност тялото да се преобърне, а главата и раменете щяха да проправят път нагоре и това намаляваше риска тялото да се закачи за нещо. Естествено е човек да се запита откъде знам да правя примка, известна предимно на планиращите самоубийство.

Действах методично и без да мисля за друго, освен за непосредствената си задача. В това ме бива. Знаех, че неизбежно ще ме преследват картини: Улсен като уродливо зяпнала фигура на кърмата на черен космически кораб. Това обаче щеше да се случи друг път и на друго място.

Извиках на Карл, че пратката е готова. Вече се беше смрачило. Наложи се да се провиквам цели три пъти. Беше пуснал хита „I Will Always Love You“ във волвото и гласът на Уитни Хюстън ехтеше в планината. Карл запали колата. Чух как държи на полусъединител, та да се движи достатъчно бавно. Въжето се обтегна. Придържах тялото, докато стигна до скалната стена. Там го пуснах. Стоях долу и гледах как то се издига към небето като ангел с изпънат врат. Постепенно мракът го погълна и то се изгуби от погледа ми. Само чувах как на моменти остъргва скалите. След кратко прошумоляване в мрака нещо тежко се стовари с трясък на няколко метра от мен. Мамка му. Трупът явно беше бутнал полуоткъртен камък. Имаше опасност да паднат още. Потърсих укритие на единственото възможно място. Пропълзях през предното стъкло в кадилака. Вътре огледах датчиците и измервателните прибори върху арматурното табло, опитвайки се да разчета показанията им наобратно. Мислех какво ще правим оттук насетне. Как ще изпълним следващата точка от плана. Обмислях техническите подробности, вероятните затруднения, резервен вариант, ако план А се обърка. И навярно именно благодарение на този мисловен процес се поуспокоих. Беше, разбира се, психопатско: та аз бях на път да прикрия човешка смърт, а това ме успокояваше. Всъщност май не мисленето в прагматична насока ме успокояваше, а миризмата. Мирисът на кожените седалки, просмукани с потта на татко, с цигарите и парфюма на мама и с повръщаното на Карл от онзи път, когато тръгнахме за града с току-що купения кадилак. На Карл му прилоша и оповръща седалките, преди да минем острите завои по пътя. Мама, спомням си, изгаси цигарата, която пушеше, свали прозореца и си взе пликче снус от кутията на татко. Карл обаче продължи да драйфа по целия път до града — внезапно и без всякакво предупреждение. Нито веднъж не улучи пликчето за повръщане и купето засмърдя като проклета газова камера, въпреки че отворихме всички прозорци. Накрая, изтощен, Карл легна на задната седалка и отпусна глава на коленете ми. Нещата се успокоиха. Мама избърса повръщаното и с усмивка ни подаде пакет бисквити, а татко изпя „Love Ме Tender“ бавно и с вибрато. И тази случка остана в паметта ми като най-хубавото ни семейно пътуване.

Останалото стана бързо.