Кралството

Изкарах волвото навън и го паркирах на видно място отпред. Предстоеше ни задача от чисто техническо, занаятчийско естество. За нейното изпълнение не се нуждаехме нито от късмет, нито от творческо вдъхновение, само от подходящи инструменти. А в автосервиза инструменти да искаш. Няма да се впускам в подробности кой инструмент за какво ни послужи, само ще кажа, че най-напред свалихме колана на Улсен, после изрязахме дрехите от тялото му, а накрая разчленихме самото тяло. Тоест, аз свърших тази работа, на Карл пак му прилоша. Прерових джобовете на Улсен и извадих всички метални предмети: монети, колана с катарамата, запалка. При първия удобен случай щях да ги запокитя в езерото. Нахвърлях частите от тялото и усуканата коса в греблото на трактора, който зиме чичо Бернард използваше за обществено и частно риене на сняг. След като приключих, донесох шест метални туби с киселинен препарат „Фриц“.

— Какво е това? — попита Карл.

— Използваме го за почистване на автомивката. Отстранява всичко: дизел, асфалт, разгражда дори варовик. Сто милилитра от препарата се разреждат с пет литра вода. В концентриран вид отстранява абсолютно всичко.

— Сигурен ли си?

— Чичо Бернард ми каза. Или, ако го цитирам дословно: „Попадне ли по пръстите ти, отпиши ги.“

Казах го уж за да разведря обстановката, но Карл не се усмихна дори само колкото да покаже, че оценява шегата ми. Сякаш всичко се бе случило по моя вина. Не продължих да разсъждавам в тази посока, защото знаех, тя щеше да ме отведе до заключението, че вината е именно моя и винаги е била.

— Така или иначе, неслучайно препаратът се съхранява в метални, а не в пластмасови туби.

Завързахме си по един парцал над носа и устата, развъртяхме капачките на тубите и една по една ги изпразнихме в греблото на трактора. Накрая сиво-бялата течност покри разчленения Сигмюн Улсен.

Зачакахме.

Не се случваше нищо.

— Дали да не угасим осветлението? — попита Карл иззад парцала. — Ако някой реши да се отбие да каже едно „здрасти“?

— Не вярвам — възразих. — А и нали ще видят, че отвън е моята кола, а не колата на чичо Бернард. А аз определено не съм…

— Да, да — прекъсна ме Карл.

Нямаше нужда да обяснявам. „А аз определено не съм човек, при когото хората се отбиват на сладка приказка.“

Изминаха още няколко минути. Опитвах се да стоя неподвижно, та гащеризонът да се трие минимално в деликатните ми части. Не знам точно какво съм си представял, че ще се случи в греблото, но така или иначе, то не се случи. Нима „Фриц“ нямаше да оправдае шумната си реклама?

— Дали не е по-добре да го погребем? — прокашля се Карл.

Поклатих глава.

— Наоколо се навъртат прекалено много кучета, язовци и лисици. Ще го изровят.

Не преувеличавах. На гробището лисиците бяха изкопали дупка право в семейния гроб на Бонакер.

— Ей, Рой?

— Да?

— Ако беше заварил Улсен още жив в Хюкен…

Очаквах да ми зададе този въпрос, а как само ми се щеше да ми го беше спестил.

— … какво щеше да направиш?

— Зависи — отвърнах и се опитах да устоя на изкушението да си почеша топките, защото съобразих, че долният гащеризон е на чичо Бернард.

— Каквото с Дог ли?

Замислих се.

— Ако Улсен беше оцелял, щяхме да имаме свидетел, че е било нещастен случай.

Карл кимна. Пристъпи на другия си крак.

— Вярно, аз ти казах, че Улсен падна сам, но това не е съвсем…

— Шшт.

Откъм греблото на трактора се разнесе тихо цвърчене като от яйца в нагорещен тиган. Надникнахме. В белезникавата пихтия вътре вече не личаха отделни телесни части. На повърхността се пукаха мехурчета.

— Уха — казах. — Фриц влезе в играта.

— И какво се случи после? — попита Шанън. — Цялото тяло ли се разложи?

— Да — потвърдих.

— Не цялото — уточни Карл. — Не и що се отнася до костите.

— И вие какво направихте?

Поех си дъх. Луната надничаше над планинския гребен и гледаше трима ни, седнали върху капака на кадилака край Козия завой. От югоизток подухваше топъл бриз, суховей, който, въобразявах си, идва чак от Тайланд и страните в онази част от света, където никога не бях стъпвал, а нямаше и да отида.

— Изчакахме до изгрев-слънце, закарахме трактора до автомивката и изпразнихме греблото. Върху решетката останаха кости и няколко парчета месо. Върнахме ги в греблото и наляхме още препарат. Паркирахме трактора зад сервиза и вдигнахме греблото до най-високото положение. — Илюстрирах думите си, опъвайки ръце над главата. — Така, че никой минувач да не може да надникне вътре. След два дни изпразних греблото в автомивката.

— А чичо Бернард? — попита Шанън. — Той не ви ли зададе въпроси?

Свих рамене.

— Чудеше се защо съм преместил трактора. Трима клиенти се обадиха да предупредят, че ще си оставят колите за ремонт, обясних, затова освободих място. Е, нито един от въпросните трима не се появи, но такива работи се случват. Чичо Бернард се озадачи повече как така не съм успял да поправя тойотата на Вилумсен.

— Освен това новината, че ленсманът се е удавил, потресе и чичо Бернард, и всичко живо в Ус — добави Карл. — Намериха лодката с ботушите вътре и започнаха да издирват трупа. Но това вече съм ти го разказвал.

— Не в подробности — възрази Шанън.