Кралството

— Явно Рой има по-услужлива памет.

— И това ли е всичко? Та нали вие последни сте го видели жив. Не ви ли разпитаха?

— Разпитаха ни — кимнах. — Ленсманът от съседната община поговори с нас. Казахме истината: след злополуката с родителите ни Улсен редовно се беше интересувал как сме. Беше грижовен човек. Тоест, казах, че е грижовен човек, все едно предполагах, че още е жив, макар да беше ясно, че се е удавил. Свидетел, собственик на рибарска колиба в района, чул колата на Улсен да пристига след свечеряване. После лодката запърпорила и след това се чул плясък. Човекът се гмурнал пред хангара си, но не открил нищо.

— Не се ли озадачиха, че така и не намериха тялото?

Поклатих глава.

— Широко разпространено е убеждението, че телата на удавниците рано или късно се появяват. Изплуват на повърхността, водата ги изхвърля на сушата, някой ги намира. Но това всъщност е изключение. В общия случай труповете изчезват завинаги.

— Какво неизвестно за нас знае неговият син? — попита Шанън, седнала помежду ни. Обърна се първо към мен, после към Карл.

— Най-вероятно нищо — отговори той. — Няма никакви улики. Не е останало нищо, което да не е отмито от снега, от мраза или просто да е заличено от времето. Според мен Курт Улсен е като баща си. Този неразкрит случай, единствен в практиката му, не му дава мира. Баща му се беше вманиачил да разбере цялата истина за катастрофата с кадилака, а за Курт се е превърнало във фикс идея да разбере как и защо баща му е изчезнал безследно. И търси под вола теле. Ти какво ще кажеш, Рой?

— Може и така да е. Но не бях забелязал по-рано да си пъха носа в този случай. Защо чак сега?

— Навярно защото се прибрах — предположи Карл. — Последен аз съм видял баща му жив. Навремето с Курт бяхме съученици. За него винаги съм бил господин Никой от имението „Опгор“, но ето че в местния вестник писаха за успехите ми в Канада. И сега, видите ли, този господин Никой си е наумил да се превърне в спасител на селото. Накратко, аз съм едър дивеч, а той — ловец. Той обаче не разполага с боеприпаси, гони го само неопределено чувство, че има нещо гнило в цялата история как след разговор с мен баща му тръгва от „Опгор“ и изчезва. И сега моето прибиране пак разпалва подозренията му. Минали са години, отдалечил се е достатъчно от случилото се, вече разсъждава по-хладно. И гадае. Ако баща му не е попаднал в езерото, къде е тогава? В Хюкен, например.

— Може би — съгласих се. — Но Курт разполага с нещо. Има причина да е толкова амбициран да слезе в Хюкен. И ще го направи.

— Нали Ерик Нерел щеше да издаде препоръка да не се прави заради опасността от срутване? — попита Карл.

— Да, но когато повдигнах въпроса пред Улсен, той каза „ще видим“, и то доста самоуверено. Според мен е намерил начин да заобиколи препоръката. По-важното обаче е какво възнамерява да търси долу.

— Вероятно се надява трупът на баща му да се намира в надеждно скривалище. — Шанън седеше със затворени очи и лице, обърнато към луната, все едно събира тен. — Например, в багажника на катастрофиралия кадилак в Хюкен.

Погледнах профила ѝ. Лунната светлина придаваше на лицето ѝ неизразимо очарование. Невъзможно бе да откъснеш поглед от нея. Това ли бе сполетяло и Ерик Нерел? Затова ли я зяпаше непрекъснато по време на празненството? Не, дявол да го вземе. В лицето на Шанън Нерел просто е видял яко маце, което би забърсал с кеф, докато аз виждах… какво собствено виждах? Жена, която не можех да оприлича на нито една планинска птица. Шанън Алейн Опгор принадлежеше към семейството на пойните птици. И те като нея са дребни, бързо заучават песните на другите видове птици и ги имитират. Умеят да се приспособяват. Някои видове дори променят перушината и цвета на оперението си, за да се слеят с околната среда, когато зимата приближава. Шанън говореше в множествено число и включваше и себе си в нашите действия, и то съвсем естествено. Беше се нагодила към новото място и не даваше вид да се чувства ощетена, задето се отказва от нещо свое. Нарече ме брат, без дори да се поколебае или най-напред да претърколи пробно думата в устата си. Защото сега ние бяхме нейното семейство.

— Именно! — натърти Карл. — Беше се влюбил в тази дума по време на престоя си в Канада и сега тя присъстваше в активния му речник. — Щом Курт мисли по този начин, най-добре да нагласим нещата така, че той да слезе в Хюкен и да се увери с очите си колко греши. И всичко ще приключи. Нашият проект се нуждае от финансиране, а за целта е нужно цялото село да е зад нас. Не можем да допуснем името ни да се свързва с неопровергани подозрения.

— Може би — почесах се по бузата аз. Не ме сърбеше; просто понякога подобни поводи да се разсееш ти навяват мисли, които досега не са ти хрумвали. А аз имах точно такова чувство. Че тук нещо ми убягва. — Но ми се ще най-напред да разбера какво ще търси той долу.

— Да го попитаме, а? — предложи Карл.

Поклатих глава.