Кралството

Карл спусна въжето, аз се завързах, извиках, че съм готов, и се изкачих по стената от същото място, откъдето се спуснах. Все едно гледаш филм, пуснат отзад напред. Не виждах къде стъпвам, но въпреки това не чух падане на камъни. Ако само преди минути скален къс не беше паднал съвсем близо до мен, щях да си помисля, че срутвания са изключени.

Край Козия завой лежеше тялото на Улсен, осветено от предните фарове на волвото. Всъщност по трупа не личаха кой знае колко тежки външни травми. Усуканата му коса беше омазана с кръв, едната ръка май изглеждаше счупена, а по врата личаха синьо-черни следи от нахлузената примка. Не разбрах дали въжето е оцветило кожата, или е предизвикало хематоми. Пресните трупове получават ли кръвонасядания? Но беше от ясно по-ясно: гръбнакът беше прекършен, нараняванията — достатъчно, та съдебният лекар да има основания да заключи, че причината за смъртта не е обесване. Нито удавяне.

Пребърках мокрите джобове на панталона му. Извадих две връзки ключове — едната за колата, другата за хангара.

— Донеси татковия ловджийски нож — заръчах на Карл.

— А?

— В остъкленото преддверие е, до пушката. По-живо!

Карл се завтече към къщата, а през това време аз извадих от колата гребло за сняг, каквото всеки планинец държи целогодишно в багажника си, загребах чакъла на мястото, където Карл бе извлякъл Улсен от пропастта, и изхвърлих трошляка в Хюкен. Той потъна беззвучно.

— Ето — изпъхтя Карл.

Подаде ми ножа — онзи с жлебовете за оттичане на кръвта, с който навремето заклах Дог.

И — пак като онзи път — Карл застана до мен и гледаше встрани, докато аз действах с ножа. Хванах здраво косата на Улсен — същата хватка използвах и при Дог — забих в челото му върха на ножа и натиснах, докато не опря в кост. Срязах кожата кръгообразно, следвайки очертанията на лицето, точно над ухото и над натрошените кости на тила. Татко ми беше показвал как се дере лисица, но това беше различно. Беше скалпиране.

— Отмести се, Карл, тъмнееш ми.

Чух как зад мен Карл се обърна, ахна ужасен и заобиколи колата.

Докато се опитвах да отделя скалпа що-годе цял от черепа, Уитни Хюстън се кълнеше във вечна любов.

Застлахме багажника на волвото с найлонови чували, изхлузихме от краката на Сигмюн Улсен ботушите от змийска кожа и натъпкахме обезобразеното тяло в багажника. Качих се в пежото на Улсен, погледнах се в огледалото и наместих скалпа върху главата си. Дори с русата объркана коса на темето трудно можех да мина за ленсмана, но си сложих слънчевите му очила и докарах сносна прилика. И да бях срещнал някого, едва ли в тъмното би се усъмнил, че зад волана на пежото на ленсмана не седи именно той.

Подкарах през селото бавно, но не прекалено бавно. Въздържах се да бибиткам или по друг начин да привличам внимание. Двама минувачи машинално се обърнаха след пежото. Знаех, че засичайки колата на ленсмана, се питат закъде ли е тръгнал. Понеже се движех покрай езерото, навярно полузаспалите им селски умове щяха да заключат, че ленсманът отива към рибарската си колиба. Ако, разбира се, имаха представа къде се намира тя.

Стигнах до колибата, спуснах се до хангара и изгасих двигателя, но оставих ключа в патрона за запалване. Изключих фаровете. В обсега на зрителното ми поле нямаше постройки, но човек никога не знае. Ако някой видеше колата на Сигмюн Улсен, а после и светлината от фаровете, имаше опасност да се отбие на приказка. Избърсах грижливо волана, скоростния лост, дръжката на вратата. Погледнах си часовника. Заръчах на Карл да закара волвото до автосервиза, да паркира отпред така, че който мине оттам, да види колата, да отключи сервиза — дадох му ключове — и да запали осветлението, все едно съм вътре и работя. А трупа на Улсен да остави недокоснат в багажника. Да изчака двайсет минути или там някъде, да провери дали по улицата не се мярка някой, да се качи във волвото и да подкара към колибата на ленсмана.