Кралството

Отключих хангара и изтеглих лодката. Дъното се плъзна с грохот по дървената рампа. Езерото най-сетне пое лодката с въздишка на облекчение. Избърсах с парцал ботушите от змийска кожа, пъхнах връзката ключове на Сигмюн Улсен в единия ботуш, метнах и двата ботуша в лодката и я тласнах навътре. Стоях и едва ли не с гордост наблюдавах как лодката се понася към the great unknown. Идеята с ботушите беше, както се казва, гениален ход. Когато намерят празната лодка с ключовете и ботушите, с които собственикът на лодката е излязъл от къщи в деня на изчезването си, щяха да са сигурни какво се е случило. Накъде другаде да се е отправил, освен през борда? Ботушите представляваха своеобразно предсмъртно писмо, символично съобщение, че собственикът им е решил да сложи край на житейския си път. Поздрави, един депресиран ленсман. По дяволите, щеше да е направо красиво, ако не беше толкова крещящо нелепо. Да се сгромолясаш в стометрова пропаст пред очите на човек, когото разследваш. Мамка му, направо не беше за вярване. Изпитах съмнения дали самият аз вярвам. Докато размишлявах, злополучията ми продължиха. Лодката пак се люшна към сушата. Тласнах я още по-силно, тя пак се върна. След минута килът остърга камъните на брега. Смаях се. Напънах се да си спомня какво бяхме учили в училище за хоризонталните течения, за посоката на вятъра и за речните оттоци. Логиката предполагаше лодката да се понесе навътре. Изглежда се намирахме в затънтено място, където всичко се върти в кръг и се завръща с нескончаема, проклета повторяемост. Сигурно. Целта ми беше лодката да навлезе навътре в езерото, до мястото, откъдето се оттича река Шетер, та предполагаемият периметър, където Улсен е скочил, да стане толкова голям, че невъзможността да открият трупа да не предизвика учудване. Качих се на борда, запалих двигателя, оставих го да пърпори известно време, после го изключих. Лодката продължаваше да се плъзга навътре. Избърсах лоста за управление, но само него. Решаха ли впоследствие да проверят лодката за пръстови отпечатъци, щеше да е по-подозрително, ако не открият никакви мои отпечатъци. Нали все пак по-рано същия ден се бях возил с ленсмана. Загледах се в сушата. Отстоеше на около двеста метра. Щях да се справя. Поколебах се дали да не се кача върху страничния борд и да скоча оттам, но се досетих, че така ще убия набраната скорост, затова стъпих върху напречната пейка и оттам — хоп във водата. Шокът от студената вода ми донесе облекчение, сякаш за секунди охлади прегрелия ми мозък. Заплувах. Да плуваш с дрехи, се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал. Пречеха на свободните движения. Мислех за вертикалните водни течения и имах чувството, че усещам как ме влекат надолу. Наложи се да си повтарям, че е есен, не пролет, докато порех водата с дълги, несръчни загребвания. Отгоре на всичко не разполагах с ориентир на сушата. Май все пак сбърках, като угасих фаровете. В училище ни бяха учили, че краката са по-силни от ръцете. Ритах ли, ритах.

После внезапно и без всякакво предупреждение се озовах в капан.

Потънах и нагълтах вода. Успях да изплувам на повърхността и започнах неистово да размахвам ръце и крака, за да се измъкна от хватката. Не беше подводно течение, беше… нещо друго. Отказваше да пусне ръката ми. Усещах ако не зъбите, то поне челюстите му около китката си. Пак потънах, но този път благоразумно си задържах устата затворена. Притиснах пръстите на едната си ръка плътно един до друг, за да я стесня максимално и рязко я дръпнах. Освободих се. Изплувах на повърхността и жадно запоглъщах въздух. И там, на метър от мен в тъмното, видях нещо светло да се носи по водата. Плувка от коркова тапа. Бях се оплел в рибарска мрежа.

Съумях да успокоя дишането си. Кола с включени дълги фарове мина горе по главния път и аз различих очертанията на Улсеновия хангар. Доплувах, както се казва, безаварийно до брега. Изпълзях на сушата и установих, че пред мен не е хангарът на Улсен, а на незнайния рибар, разпънал мрежата с корковите плувки. При това не бях влязъл навътре в езерото. Това само показваше колко много може да се отклони човек от поетия курс. С жвакащи обувки прекосих горичка и се върнах при колибата на Улсен.

Седях, спотаен зад дърво, когато Карл най-сетне пристигна с волвото.

— Вир-вода си! — възкликна той, сякаш това беше най-сензационното преживяване тази вечер.

— В сервиза имам сухи работни дрехи — опитах се да кажа, но зъбите ми тракаха като двутактовия двигател на източногермански вартбург 353. — Тръгвай.

След петнайсет минути бях сух и навлечен с два работни гащеризона един върху друг, но продължавах да треперя. Вкарах волвото в сервиза, затворих вратата. С Карл свалихме трупа от багажника, положихме го на пода и го обърнахме по гръб. Загледах се в него. Нещо липсваше, нещо, което присъстваше по време на риболовния излет. Усуканата коса? Ботушите от змийска кожа? Или друго? Не че толкова вярвам в душата, но докато беше жив, у Улсен имаше нещо специфично, нещо, което го правеше именно Улсен.