Кралството

Стигнах до дома на тенекеджията. Забелязах, че между бялата му къща и най-близкия съседен имот има двеста метра обработена земя.

Антон Му отвори вратата секунда след като позвъних. Явно беше чул и видял колата ми. Пухът върху главата му се развя на течението от вратата. Му ме изгледа въпросително.

— Може ли да вляза? — попитах.

Той се поколеба, но явно не си беше подготвил извинение да не ме приеме, защото въпреки нежеланието си отвори по-широко вратата и отстъпи встрани.

— Не се събувай — каза.

Седнахме един срещу друг край кухненската маса. На стената над нас висяха няколко рамкирани гоблена с избродирани разпятия и цитати от Библията. Погледнах пълната кана с кафе върху плота и Му забеляза.

— Кафе?

— Не, благодаря.

— Ако набираш желаещи да инвестират в хотела на брат ти, спести си усилията. В момента тук сме го закъсали откъм капитал — усмихна се глуповато Му.

— Става дума за дъщеря ти.

— Какво за нея?

Върху перваза на прозореца лежеше малък чук.

— Тя е на седемнайсет и учи в гимназията в Ортюн, нали?

— Да.

„Тенекеджия на 2017-а“ — прочетох написа върху чука.

— Искам да я преместиш в гимназията в Нотуден.

Му ме изгледа като гръмнат.

— И защо?

— Защото там обучението е по-престижно.

— Какво искаш да кажеш, Опгор?

— Предлагам ти какво да обясниш на Наталие, когато ѝ съобщиш, че ще я изпратиш да учи в Нотуден.

— В Нотуден? Дотам има два часа път с кола.

— Именно, де. И лесно се намират квартири за гимназисти.

Той запази каменно изражение, но ми се стори, че започна да му просветва.

— Много мило, че си загрижен за Наталие, Опгор, но гимназията в Ортюн е достатъчно добро училище. Пък и дъщеря ми учи там вече втора година. Нотуден е голям град, а в големите градове стават разни обезпокоителни неща.

Прокашлях се.

— Нотуден е най-добрият вариант за всички — настоях.

— За всички ли?

Поех си дъх.

— Вечер дъщеря ти ще си ляга, без да трепери ще влезе ли при нея баща ѝ, за да я насилва. А ти ще си лягаш, без да унижаваш дъщеря си, семейството си и себе си нощ подир нощ. А един ден дори може би ще позабравите цялата история и ще се преструвате, че никога не е била.

Антон Му се взираше в мен, а очите му щяха да изскочат от силно зачервеното му лице.

— Какви ги дрънкаш, Опгор? Да не си пиян?

— Говоря за срама — уточних. — За дългогодишния срам в семейството ти. Защото всички знаят, но предпочитат да се правят на слепи. Всички са наясно със своя дял във вината, но понеже всичко — според тях — вече е изгубено, позволявайки това безобразие да продължава, няма какво да губят. Дори обаче когато всичко е изгубено, остава едно нещо. Семейството.

— Ти си болен, човече! — Му повиши глас и въпреки това звучеше доста слабо. Изправи се. — Ще те помоля да си вървиш, Опгор.

Не помръднах.

— Нищо не ми пречи да вляза в спалнята на дъщеря ти, да сваля чаршафа от леглото ѝ и да го предам на ленсмана за проверка дали има петна от сперма и ако има, дали спермата е твоя. Няма да можеш да ме спреш. Впрочем, това едва ли ще помогне, защото дъщеря ти ще откаже да свидетелства срещу теб. Ще те защити. Винаги и независимо от обстоятелствата. Затова единственият начин насилието да спре е… — Млъкнах и улових погледа му. — Защото всички ние искаме то да спре, нали?

Той мълчеше; само стоеше надвесен над мен със студен, мъртвешки поглед.

— Ако Наталие не замине за Нотуден, единственият начин да сложа край на издевателствата е да те убия. Тя ще прекарва там и уикендите, а ти няма да ѝ ходиш на гости. Майка ѝ може, но ти — не. Нито веднъж. А когато Наталие се прибира за Коледа, ще каниш родителите си и родителите на съпругата ти да празнувате заедно и ще настояваш да отседнат у вас. — Пригладих с длан подгънатия край на пепитената покривка. — Въпроси?

В прозореца упорито се блъскаше муха.

— И как мислиш да ме убиеш?

— С побой до смърт. Подобаващо… подобаващо библейско ли ти се струва? — Премляснах. Mind games. Психоигрички.

— Ами да. Нали ти се носи славата на побойник.

— Разбрахме ли се, Му?

— Виждаш ли този стих от Библията, Опгор? — Му посочи гоблена и аз с леко затруднение прочетох заврънкулчестите букви. — Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая.14