Кралството

Радвах се и същевременно примирах от ужас, когато предстоеше Мари да дойде вкъщи при Карл. Изчервявах се, когато ме прегърнеше или ме заговореше, или ме погледнеше неочаквано. И, естествено, умирах от срам, задето изпитвам такива чувства към нея, задето не съм в състояние да се откажа напълно, а се задоволявам с трошиците, например да седя в една стая с двамата влюбени и да се опитвам да си намеря оправдание за присъствието си, нескопосано преструвайки се на забавен или интересен. Накрая намерих коя роля ми приляга най-много — на мълчаливия слушател: смее се на шегите на Карл или кима бавно в отговор на умна мисъл, която Мари е прочела или чула от баща си, общинския управител. Карах ги с колата на купони, където Карл се натряскваше, а Мари се опитваше поне до известна степен да озаптява пиянските му изцепки. На въпросите ѝ не ми ли е скучно винаги да съм трезвен, отговарях, че не ми пречи; предпочитам да шофирам, отколкото да пия алкохол, пък и на Карл понякога са му нужни две „детегледачки“, нали? В такива моменти Мари се усмихваше и не ме питаше нищо повече. Според мен се досещаше. Според мен всички се досещаха. Всички, освен Карл.

— Много ясно, че Рой идва с нас! — засмиваше се той, когато се заговореше за поход със ски, за парти уикенд в града или за езда в имението на Ос.

Не привеждаше никакви аргументи защо настоява да ги придружавам навсякъде. Веселото му открито лице беше достатъчен довод. То казваше, че светът е хубаво място, населено само с добри хора, и не им остава нищо друго, освен да се радват, задето са заедно.

Аз, разбира се, не направих никакъв опит да се сближа с Мари. Не бях чак толкова глупав, та да не си давам сметка, че в мое лице Мари вижда само нацупен, но самопожертвователен по-голям брат, винаги на техните услуги.

Една съботна вечер — бяхме в културния дом — Грете дойде и ме осведоми, че Мари била влюбена в мен. Карл си беше останал вкъщи, повален от грипа, който аз изкарах предната седмица. Та тази вечер, освободен от шофьорски задължения, си бях пийнал малко от домашния алкохол на Ерик Нерел. Грете също беше на градус и в очите ѝ играеше лукаво пламъче. Целта ѝ ми беше ясна: да напакости, да предизвика скандал, да заплете интрига. Познавах я и бях забелязал как изпива Карл с очи. И въпреки това думите ѝ ми въздействаха както гръмките уверения на пастор Арман, че съществува спасение и отвъден живот. Когато някой ти каже нещо очевидно невероятно, но ти горещо си се надявал да го чуеш, част от теб — онази, слабата — избира да повярва.

Тогава, спомням си, погледнах Мари. Застанала до входната врата, разговаряше с момче. Не беше от селото. Тукашните младежи се страхуваха да свалят Мари. Не защото тя ходеше с Карл, а защото знаеха, че ги превъзхожда по ум, гледа ги отвисоко и ако им отреже квитанцията, ще се разчуе из цял Ус, защото всички в Ортюн следяха с половин око какво прави щерката на общинския управител.

За мен обаче, брата на Карл, беше напълно безопасно да се приближа до Мари. За мен и за нея.

— Привет, Рой — усмихна се тя. — Това е Ото. Следва политология в Осло и ме навива и аз да запиша същото.

Надигнал бутилка бира, Ото гледаше в друга посока. Очевидно не желаеше да ме приобщава към техния разговор и искаше да се разкарам час по-скоро. Едва се сдържах да не фрасна дъното на вдигнатата му бутилка. Съсредоточих се върху Мари. Навлажних устни:

— Един танц?

Тя ме изгледа изненадана и развеселена.

— Но ти не танцуваш, Рой.

— Мога да се науча — свих рамене.

Явно бях по-пиян, отколкото си бях мислил.

Мари се разсмя силно и поклати глава.

— Но аз не ставам за учителка. Самата аз имам нужда от инструктор по танци.

— Аз мога да помогна — отзова се Ото. — Освен бъдещ политолог съм и треньор по суинг.

— Чудесно!

Мари се обърна и го погледна. Дари го с една от онези свои сияйни усмивки, които „включваше“ неочаквано: караха те да се чувстваш като единствения друг човек на света.

— Ако, разбира се, не се притесняваш, че ще ти се смеят, де.

Ото се усмихна.

— О, едва ли ще изглежда толкова смешно. — Той остави бутилката на стълбите.

Съжалих, задето преди малко пропуснах възможността да му я навра в устата.

— На това му викам аз смелчага. — Мари сложи длан на рамото му. — Нали нямаш нищо против, Рой?

— Не, естествено — уверих я и се огледах за стена, където да си блъсна главата.

— Значи, двама смелчаци. — Мари сложи другата си ръка върху моето рамо. — Ученик и учител. Нямам търпение да ви видя заедно на дансинга.

И се отдалечи. След няколко секунди осъзнах какво се е случило. Ото и аз се измерихме с поглед.

— Да се бием ли предпочиташ? — попитах.

— Много ясно. — Той завъртя очи към тавана, взе бутилката и излезе.

Е, хубаво де. И без това бях прекалено пиян. Главоболието и съжалението на следващата сутрин обаче бяха много по-тежки от всеки побой, който би ми нанесъл Ото.

Докато разправях на Карл какво се е случило, пропускайки коварното подмятане на Грете, той се скъса да се смее и да кашля.

— Велик си, братле! Готов си дори да танцуваш, само и само да не допускаш свалячи до гаджето на брат си.