Кралството

— По дяволите, Улсен, никога не съм казвал, че е изнасилване. Не и в класическия смисъл. Но пак си е изнасилване. Нали разбираш?

— Не.

— Навярно тя се упреква, защото не се е съпротивлявала достатъчно и не е проумяла по-рано колко извратено е това, макар да е била още дете, когато посегателствата са започнали.

— По-полека, няма как да знаеш дали…

— Изслушай ме! Всяко дете смята всичко, което правят родителите му, за правилно, нали? Да, но тя си спомня, че баща ѝ я е предупредил да пази „тяхната“ тайна. Значи, все пак, макар и малка, е разбирала, че става нещо нередно. И понеже е съучастница в прикриване на извращението — лоялността към семейството е по-важна от предаността към Бога и към ленсмана — момичето приема своята част от вината. И когато навършва шестнайсет, започва да си внушава, че го е правила доброволно, за да облекчи тежестта на това огромно бреме.

Улсен си поглади мустака.

— Като те слушам, още малко и ще си помисля, че си учил психология и си живял в дома на Му.

Въздържах се от коментар.

Улсен въздъхна.

— Не мога да принудя шестнайсетгодишно момиче да свидетелства против баща си — сигурно ти е ясно. Тя е достатъчно голяма да носи отговорност за показанията си.

— Значи, че предпочиташ да си затвориш очите, защото е възможно кръвосмешението да е доброволно и защото момичето вече е над минималната възраст, определена в закона, за съгласие за полово сношение. Това ли ми казваш?

— Не! — Курт Улсен се огледа, за да се увери, че все още сме сами, и понижи глас. — Кръвосмешение по низходяща линия подлежи на наказателно преследване независимо от възрастта на родствениците. Дори дъщерята да беше на трийсет и сношението да беше сто процента доброволно, Му пак щяха да го грозят шест години затвор. Но как да събера доказателства за каквото и да било, щом и двамата отказват да говорят? Арестувам ли бащата, има опасност да избухне скандал и да бъде съсипан животът на всички замесени. Ще прахосаме огромен ресурс, а в крайна сметка има вероятност да не се стигне до присъда. Само името на Ус ще бъде очернено в столичната преса.

„Забравяш, че това ще лепне петно и върху твоята репутация, Улсен“ — помислих си, докато го гледах. И изражението, и гласът на ленсмана издаваха непресторено отчаяние.

— Как се постъпва в такъв случай? — въздъхна той и разпери безпомощно ръце.

— Поемаш грижата момичето да бъде отделено от бащата. Например, да се премести в Нотуден.

Той отмести поглед от моя и се втренчи във вестникарския статив, сякаш беше забелязал нещо интересно. Кимна бавно.

— При всички случаи съм длъжен да ти поискам обяснение за обвинението в телесна повреда. Законът предвижда четири години.

— Четири години?

— Челюстта му е счупена на две места и има опасност от трайно увреждане на слуха на едното ухо.

— Е, поне ще чува с другото. Прошепни му в здравото, че ако оттегли жалбата, няма да оглася какво е причинил на дъщеря си. И ти, и аз, и той сме абсолютно наясно каква е единствената причина да подаде жалбата: в противен случай щеше да се създаде впечатлението, че обвиненията ми са основателни.

— Разбирам логиката ти, Рой, но в качеството ми на ленсман е недопустимо да подмина такъв тежък побой без внимание.

Свих рамене.

— Беше самоотбрана. Налетя ми с чук, без изобщо да съм го докоснал.

Улсен се разсмя сухо. Смехът не стигна до очите му.

— И как ще ме накараш да ти повярвам, че религиозен човек, опазил се досега да не се забърка в неприятности, решава да нападне Рой Калвин Опгор, известен открай време като най-върлия побойник в селото?

— Използвай си ума и очите. — Опрях длани върху тезгяха.

— И? — Той се взираше в ръцете ми.

— Аз съм десняк. Всички, с които съм се бил, ще ти потвърдят, че удрям с дясната ръка. Защо тогава по кокалчетата на лявата ми ръка не е останала неожулена кожа, а дясната ми ръка е напълно невредима, като изключим средния пръст? Обясни на Му как ще изглежда цялата история и по отношение на дъщеря му, и по отношение на обвинението в телесна повреда, когато се разбере, че той ме е нападнал пръв.

Улсен усилено гладеше мустака си. Кимна.

— Ще поговоря с него.

— Благодаря.

Той вдигна глава и впери очи в мен. В погледа му пламтеше гняв. Сякаш възприе последната ми реплика като подигравка. Та той не правеше това заради мен, а заради себе си. Е, донякъде вероятно заради Наталие и заради селото, но в никакъв случай и заради мен.

— Снегът няма да се задържи — подхвърли той.

— Така ли? — попитах нехайно.

— Следващата седмица обещават затопляне.

Заседанието на Общинския съвет бе насрочено за пет. Преди Карл да тръгне, аз, той и Шанън хапнахме планинска пъстърва с картофи, салата с краставици и заквасена сметана. Поднесох вечерята в трапезарията.

— Много вкусно готвиш — похвали ме Шанън, докато разтребваше масата.

— Благодаря, но всъщност рецептата е съвсем лесна.

Заслушах се в шума от двигателя на отдалечаващия се кадилак.

Седнахме в дневната. Налях кафе и на двама ни.

— Хотелът е точка първа от дневния ред. — Погледнах часовника. — Съвсем скоро Карл ще влезе в действие. Ще стискаме палци, дано да им разкаже играта.