Кралството

Чух глухо бухване и изкрещях от болка, която протече по дясната ми ръка. Погледнах нагоре. Му държеше чука награда, вдигнат за втори удар. Едва си дръпнах лявата ръка и чукът се стовари върху масата. Дясната ме болеше адски и направо ми се зави свят, докато се изправях. Използвах обаче набраната инерция, за да забия на Му един ъпъркът с лявата си ръка. Уцелих го в брадичката, но заради масата помежду ни не успях да вложа достатъчно сила. Той замахна с чука към главата ми, аз се приведох и отстъпих встрани. Той се спусна към мен. Изскърцаха крака на маса, прекатуриха се столове. Направих подлъгващо движение, той се хвана и аз забих левия си юмрук в носа му. Той изрева, пак залюля чука. Може да е бил тенекеджия на 2017-а, но този път не улучи. Спуснах се към тялото му, докато все още беше разбалансиран, и с лявата си ръка му нанесох три бързи удара по десния бъбрек. Чух как се задъха от болка. Замахнах с крак и го изритах по коляното. Усетих как нещо поддава и отстъпва. Бях убеден, че съм го надвил. Той рухна на пода, завъртя се върху сивия линолеум и обхвана прасците ми с ръце. Опитах се да се задържа на крака, подпирайки дясната си ръка на готварската печка, но ми стана ясно, че чукът на Му явно е нанесъл тежка травма, защото политнах. Строполих се по гръб и само след миг той ме възседна, приклещи ръцете ми между коленете си и притисна дръжката на чука към гръкляна ми. Напразно се мъчех да си поема въздух. Започна да ми причернява. Той долепи глава до моята и просъска в ухото ми:

— За какъв се мислиш, та идваш в дома ми и заплашваш мен и близките ми? Ясен си ми като бял ден. Скапан безбожник от планината.

Засмя се тихо и ме налегна с цялата тежест на тялото си. Изби от дробовете ми и последната глътка въздух. Усетих как ме обзема сладостен шемет, както в мига, преди да заспиш на задната седалка, вплел тяло в топлото, спящо тяло на по-малкия си брат; през задното стъкло блещука звездното небе, а отпред родителите ти говорят тихо и се смеят. И ти се отпускаш, отпускаш и потъваш в себе си. Усетих дъх на кафе, дим и засъхнала слюнка.

— Кривокрак, неук педал — процеди Му.

„Ето, така говори и на дъщеря си“ — помислих си.

Напрегнах коремните си мускули, извих гръб на дъга и рязко тласнах глава напред. Ударих нещо, най-вероятно нос, но каквото и да беше, се оказа достатъчно натискът върху гърлото ми да отслабне за миг. Поех си въздух и наситих мускулите си с кислород. Измъкнах лявата си ръка изпод коляното му и го цапардосах здравата по ухото. Той изгуби равновесие, отхвърлих го от себе си и пак го ударих. После пак. И пак.

След като приключих, изпод Му, свит на кълбо на пода, потече ручейче кръв и стигна до седалката на един от прекатурените столове.

Надвесих се над него. Не знам чуваше ли ме, но за всеки случай прошепнах в окървавеното му ухо:

— Не съм кривокрак, нещастнико.

— Лошата новина е, че долната фаланга най-вероятно е счупена. Добрата е, че в кръвната ти проба не е открит алкохол — съобщи с характерното си „р“ Стенли Спин иззад бюрото.

— Счупена ли? — Огледах странно изкривения си и двойно удебелен среден пръст. На местата, където не беше разранена, кожата бе придобила плашещо морав оттенък като на болен от чума. — Сигурен ли си?

— Да, но все пак ще ти дам направление за рентгенова снимка в градската болница.

— И защо, щом си сигурен?

— Защото изглежда ще се наложи операция.

— А без операция?

— Със сигурност няма да можеш да си сгъваш пръста.

— А със?

— Най-вероятно няма да можеш да си сгъваш пръста.

Погледнах си пръста. Лоша работа. Но, то е ясно, щеше да е още по-кофти, ако не се бях преквалифицирал като бензинджия и бях продължил да работя като автомонтьор.

Благодарих на лекаря и станах.

— Чакай, още не сме приключили. — Стенли плъзна стола си на колелца към кушетката, застлана с хартиен чаршаф. — Седни тук. Пръстът е силно изкривен и ще се наложи репозиция.

— Това пък какво е?

— Наместване.

— Звучи болезнено.

— Ще ти сложа местна упойка.

— Пак ми звучи болезнено.

Стенли се усмихна накриво.

— По десетобалната скала? — Поисках да знам какво да очаквам.

— Осмица и малко отгоре.

И аз се усмихнах.

Стенли ми инжектира упойката и ме предупреди, че са нужни няколко минути, за да подейства. Не разговаряхме. Лекарят определено се чувстваше добре в настъпилото мълчание, за разлика от мен. Аз усещах как възцарилата се тишина се нагнетява до оглушителен рев и накрая не издържах, посочих слушалките върху бюрото му и попитах какво слуша.

— Аудиокниги. Всичко от Чък Паланюк. Гледал ли си „Боен клуб“?

— Не. Какво му е толкова доброто?

— Не съм казал, че филмът е добър — усмихна се Стенли. — Просто Паланюк разсъждава като мен. И го изразява много сполучливо. Готов ли си?

— Паланюк — повторих и протегнах ръка към лекаря. Той ме погледна в очите.

— Да сме наясно: не вярвам на обяснението как, видиш ли, си се подхлъзнал на снега и падайки, си си пресрещнал пръста.

— Твоя работа.

Усетих допира на топлата му ръка върху пръста си. Колко наивно от моя страна да си въобразя, че пръстът ми ще бъде напълно обезболен.