Кралството

Вратата се отвори. Стенли Спин, лекарят, беше силно религиозен. Изкара специализацията си в Ус и после се премести да живее тук. Трийсет и няколко годишен, дружелюбен, общителен, в облеклото и в прическата му личеше престорено непреднамерена елегантност и небрежност. „Сложих каквото ми попадна, а то взе, че си пасна. Не съм се ресал специално, просто косата ми застана така.“ Тялото му беше хем мускулесто, хем малко пухкаво, сякаш си е купил мускулите. Говореше се, че бил обратен и имал връзка със семеен мъж от Конгсбер.

— Готов ли си за кръвна проба? — попита той, като на р-тата гъргореше като холандец.

— Така изглежда — каза Курт Улсен, без да ме изпуска от очи.

Стенли ми взе кръв и после двамата излязохме навън.

След влизането на лекаря в килията Курт Улсен не обели ни дума за живо интересуващата го тема и аз предположих, че подновеното разследване около смъртта на баща му засега е негова самосиндикална инициатива. На тръгване го погледнах, а той само ми кимна делово.

— Бях на срещата в Ортюн — осведоми ме Стенли, докато вдишвахме свежия, резлив есенен въздух пред ленсманската служба, която се помещаваше в невзрачна сграда от осемдесетте, седалище и на общинската администрация. — Ще си имаме спа хотел, а?

— Най-напред предстои да мине през Общинския съвет — отвърнах.

— Е, ако те дадат зелена светлина, и аз ще се включа във веселбата.

Кимнах.

— Да те хвърля донякъде? — предложи Стенли.

— Не, благодаря. Ще звънна на Карл.

— Сигурен ли си? Не ме затруднява.

Възможно е да е задържал погледа ми частица от секундата по-дълго от нормалното, а е възможно и аз да съм малко параноичен.

Поклатих глава.

— Е, друг път. — Той отвори вратата на колата си.

Като голяма част от гражданите, преместили се в Ус, и Стенли бе престанал да си заключва автомобила. Преселниците от града са си създали романтичната представа, че на село никой не заключва нищо. Грешат. Заключваме и къщите, и хангарите си, и лодките си, а колите си — задължително. Задните фарове на колата на Стенли се разтвориха в мрака. Извадих си телефона и тръгнах да пресрещна Карл. Двайсетина минути по-късно кадилакът отби в банкета пред мен, но зад волана седеше не Карл, а Шанън. След като се прибрали, Карл отворил бутилка шампанско и я пресушил почти цялата — обясни тя — и понеже Шанън изпила само глътка, го убедила тя да дойде да ме вземе с колата.

— Да не би да празнувахте арестуването ми? — попитах.

— Той предсказа, че ще попиташ точно това, и поръча да ти предам, че определено празнуваме освобождението ти. Карл лесно си намира поводи да празнува.

— Вярно е. И за това му завиждам.

Дадох си сметка, че съюзът „и“ ще породи недоразумение, и понечих да обясня. Да подчертая, че всъщност важен е глаголът „завиждам“, а съюзът „и“ само свързва двете изречения: вярно, Карл лесно намира поводи да празнува и му завиждам за неговата способност да разграничава нещата. А не в смисъл че освен за тази негова способност му завиждам и за друго. Все пак не е зле да отбележа моя лош навик открай време да оплитам конците.

— Нещо си се умислил — отбеляза Шанън.

— А, не.

Тя се усмихна. Воланът изглеждаше огромен в малките ѝ ръце.

— Виждаш ли добре? — попитах и насочих брадичка към мрака, който светлите конуси на фаровете разпръскваха пред нас.

— Нарича се „птоза“ — „падам“ на гръцки. В моя случай е по рождение. Има специални упражнения, предназначени да намалиш риска от амблиопия, или така нареченото „мързеливо око“. Аз не съм мързелива. Виждам всичко.

— Чудесно.

Преди първия остър завой тя превключи на по-ниска предавка.

— Например, виждам колко те мъчи чувството, че съм ти отнела Карл. — Шанън настъпи газта и градушка от ситни камъчета се сипна по колелата.

За миг се зачудих ще мине ли номерът, ако се престоря, че не съм чул последните ѝ думи. Ясно обаче предчувствах как тя просто ще ги повтори. Извърнах се към нея.

— Благодаря — промълви тя, преди да съм обелил дума.

— За какво?

— За себеотрицанието ти. Задето си толкова умен и добър човек. Знам колко силна е връзката ви с Карл. За теб аз съм напълно непозната, омъжила се за брат ти. За капак нахлух в личното ти пространство, съвсем буквално превземайки спалнята ти. Сигурно ме мразиш.

— Не — поех си дъх. Ама че дълъг ден. — Не съм известен с добротата си. Проблемът по-скоро е, че у теб човек няма какво да намрази.

— Говорих с двама твои служители.

— Сериозно? — изненадах се искрено.

— Ус е малко село. А аз май общувам с хората малко повече от теб. Грешиш. Хората те знаят като добър човек.

— А попита ли онези, чийто зъби съм избил? — изсумтях.

— Не съм. Но дори това си правил, за да защитиш брат си.

— Не ме издигай на прекалено висок пиедестал — предупредих я. — Ще се разочароваш.

— О, вече разбрах колко висок пиедестал заслужаваш. Предимството да имаш лениво око е, че хората са по-склонни да се разкриват пред теб, защото си мислят, че голяма част от нещата ти убягват.

— И си успяла да разбулиш всички тайни на Карл?

Тя се усмихна.

— Любовта е сляпа, това ли искаш да кажеш?

— На норвежки се казва „любовта заслепява“.