Кралството

Та, една вечер в Ортюн се провеждаше редовната вечеринка. Бандата — неизменно една и съща — изпълняваше шведски хитове. Всички музиканти бяха облечени във вталени бели костюми. Вокалистът — слаботелесен тип, известен с прякора Род, защото очевидно се стремеше да звучи и да изглежда като Род Стюарт, и да вкара в леглото си толкова жени, колкото британския рокдинозавър — врещеше на причудлив норвежко-шведски. Горе-долу така говореше и странстващият проповедник Арман, който от време на време се отбиваше в Ус, за да възвести, че вълна на религиозно пробуждане била заляла страната — радостно събитие, защото наближавал денят на Страшния съд. Ако присъстваше на танците онази вечер, проповедникът щеше да разбере, че в сферата на духовното обновление остава още доста работа. Хора от всички възрасти, и от двата пола, се клатушкаха пияни по моравата пред културния дом и се наливаха с домашен алкохол. Внесяха ли го вътре, им го конфискуваха. В самия културен дом хората се подпираха, докато танцуваха по двойки, а Род пееше за златистокафяви очи. По някое време им писна и повечето излязоха — едни, за да продължат с пиенето, други тръгнаха към брезовата горичка, за да се сношават, да повръщат или по друг начин да удовлетворят физиологичните си нужди. А някои дори не си правеха труда да се крият в гората. Всеизвестна беше историята как веднъж нашичкият Род поканил на сцената своя запалена фенка, за да изпеят заедно авторско парче на групата със заглавие „Тази вечер мислиш ли за мен“. Това парче толкова приличало на „Wonderful Tonight“ на Ерик Клептън, че беше истинско чудо как Род съумял да запази каменно изражение. След втория куплет певецът дал знак на китариста да изпълни дълго соло и изчезнал зад сцената ведно с момичето и микрофона. Когато дошъл моментът за третия куплет, от страничната част на сцената се разнесло задъхано, усилно пеене. Род се появил на сцената — сам — и намигнал на две момичета от публиката най-отпред. Забелязал ужасените им погледи, свел очи и видял кървави струйки по белия си панталон. Довършил припева, закрепил микрофона за стойката, въздъхнал с усмивка и започнал да отброява до началото на следващото парче.

Дълги, светли летни вечери. Обикновено юмручните разправи започваха чак след десет.

Двама мъже. Почти винаги конкретният повод беше жена.

Жена, с която единият е говорил или танцувал прекалено дълго и прекалено интимно. В повечето случаи конфликтът бе възникнал много по-рано, но часът на разплатата идваше в някоя съботна вечеринка в Ортюн, подпален от изпития алкохол и подклаждан от публиката. Понякога жената беше само конкретен повод, едва ли не удобен претекст за побойника, а побойници съвсем не липсваха. Бабаити, които умеят да се бият и почти нищо друго, използваха Ортюн за арена. Друг път — впрочем почти винаги, когато беше замесен Карл — причина за сбиването беше искрена ревност. Обаятелният Карл не предразполагаше към физически сблъсък и в негово лице изпечените побойници не виждаха достоен съперник. Нахвърляха му се предимно типове в състояние на афект, вбесени, задето е разсмял група момичета, проявил е повече галантност, отколкото е по силите на техните ухажори. Или просто сините му очи бяха привлекли погледа на някое момиче, но нищо повече. Карл си имаше приятелка, при това не коя да е, а дъщерята на общинския управител. Би следвало да го смятат за безобиден. През мъглата на алкохола обаче нещата явно изглеждаха по-различно. Ще му покажат те на този проклет, красив като жена сваляч с изискан говор. А искреното му, почти снизходително изумление след първия удар ги ожесточаваше още повече. Допълнително ги провокираше липсата на всякакво желание да се защитава.

В този момент се намесвах аз.

Моята роля включваше главно да неутрализирам, да възпирам хората да нанасят поражения, както сапьор обезврежда бомба. Практичен съм и разбирам от механика — сигурно това е причината. Схващам явления, свързани с гравитация, маса и скорост. И затова правех необходимото, за да спра онези, които скачат да бият по-малкия ми брат. Само необходимото — нито повече, нито по-малко. Но, естествено, понякога беше необходимо доста. Отнасяха го носове, ребра, челюсти.

Веднъж един другоселец цапардоса Карл право по носа.

Бързо се озовах на мястото. Спомням си спуканите кокалчета на ръката ми, кръв до лакти и как някой вика:

— Достатъчно, Рой!

Не, не беше достатъчно. Още един удар по окървавеното лице под мен, и проблемът щеше да намери окончателното си решение.

— Ленсманът идва, Рой.

Навеждам се и прошепвам в ухото, където кръвта се разделя и се стича от двете страни:

— Повече да не си докоснал брат ми, чу ли?

Изцъклен поглед, изпразнен в резултат от алкохол и болка, е вперен в мен, но се е вглъбил навътре към себе си. Замахвам. Главата под мен кимва. Изправям се, изтупвам си дрехите, отивам до волвото, чийто двигател работи, а вратата откъм шофьорското място е отворена. Карл вече си е легнал на задната седалка.