Кралството

— От Карл разбрахме за намерението ви да отидете на свиждане на чичо ви Бернард в болницата. При него работиш, нали?

— Да.

— Говорихме с Бернард. Не знаел нищо за никакво свиждане. Поне така твърди. Родителите ти често ли тръгваха за някъде, без да предупредят човека, при когото отиват?

— Не. Всъщност не ходеха никъде.

Ленсманът кимна бавно. Погледът му пак затърси из книжата. Явно в тях намираше своеобразна опора.

— Допускаш ли баща ти да е бил депресиран?

— Не.

— Сигурен ли си? Разговаряхме и с други хора и по тяхно мнение изглеждал доста потиснат.

— Искате ли да кажа, че е бил депресиран?

Ленсман Улсен вдигна поглед.

— Какво намекваш, Рой?

— Ако това ще опрости нещата. Ако се сдобиете с показания, които ви позволяват да твърдите, че татко е погубил себе си и мама.

— И защо това ще опрости нещата?

— Никой не го харесваше.

— Не е вярно, Рой.

Свих рамене.

— Навярно наистина беше депресиран. Странеше от хората. Рядко излизаше от къщи и почти не разговаряше с нас. Наливаше се с бира. Навярно депресираните хора правят така.

— Страдащите от депресия умело прикриват състоянието си. — Ленсман Улсен упорито се опитваше да улови погледа ми. Накрая успя и го прикова с очи. — Случвало ли се е татко ти да казва, че… че не му доставя удоволствие да живее?

Сигмюн Улсен произнесе последното изречение и сякаш преодоля най-трудния момент в разговора ни. Погледът му видимо се успокои.

— Че на кого, да му се не види, му доставя удоволствие да живее?

За миг по лицето на ленсмана се изписа силно изумление. После той наклони глава. Дългата му хипарска коса се спусна върху рамото му. А може би наистина не беше коса, а платнена бърсалка. Знаех, че зад бюрото се крие огромната катарама на колана му — череп на бял бизон. И чифт ботуши от змийска кожа. Обличаме се в смърт.

— А защо живееш, щом ти е неприятно, Рой?

— Не се ли подразбира?

— Не.

— Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.

Осемнайсетият ми рожден ден вече чукаше на вратата, но въпреки това скапаните правила изискваха двамата с Карл да имаме попечител. От областната администрация определиха чичо Бернард за наш попечител. От социалната служба в Нотуден дойдоха две жени и разгледаха обстановката в дома на чичо. Прецениха, че условията са безупречни. Бернард им показа спалните ни и обеща редовно да разговаря с учителите на Карл.

След като социалните си тръгнаха, попитах чичо Бернард има ли нещо против Карл и аз да се приберем за два дни в „Опгор“ и да се наспим. От шосето под прозорците на новата ни спалня се чуваше невъобразим шум.

Чичо Бернард се съгласи и ни изпрати с огромна тенджера яхния.

После така и не се върнахме, макар официално да се водехме на новия адрес. Това не значи, че той не се грижеше за нас. Освен това ни даваше цялата издръжка, която социалните му превеждаха за нас.

Две години по-късно, известно време след нощта, която нарекох „нощта на Фриц“, чичо Бернард постъпи в болница. Оказа се, че ракът е развил метастази. Докато ми обясняваше какво е състоянието му, седях до леглото му и ронех сълзи.

— Когато лешоядите се намърдат неканени в дома ти, се досещаш, че краят ти наближава — сподели чичо.

Имаше предвид дъщеря си и зет си.

Тя не му била направила нищо лошо, но не я харесвал като човек. Тъкмо нея имаше предвид, когато ми разказваше за хора, давали от брега фалшиви светлинни сигнали на плаващи кораби нощем, за да ги оплячкосат, след като се разбият.

Дъщеря му го посетила два пъти в болницата. Първия път, за да се осведоми колко му остава, втория — за да вземе ключа от къщата му.

Чичо Бернард сложи ръка на рамото ми и ми разправи стар виц за фолксваген, сигурно за да ме разсмее.

— Ти ще умреш! — възкликнах ядосан.

— Ти — също. И най-правилно е да се случи в този ред. Съгласен?

— Но как може да лежиш тук и да разказваш вицове?

— Ами, когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.

Тук вече не се сдържах и прихнах.

— Имам едно последно желание.

— Цигара? — предположих.

— И това. Другото е наесен да се явиш на изпит по теория за придобиване на свидетелство за професионална правоспособност.

— Тази есен? Не трябва ли да имам пет години стаж?

— Имаш пет години стаж. Смятам всички часове извънреден труд, който си положил.

— Но той не се брои…

— За мен се брои. Никога не бих допуснал неподготвен монтьор да се яви на изпит за квалификация — отлично го знаеш — а ти си най-кадърният ми монтьор. Затова в плика на масата ще намериш документи, удостоверяващи, че си работил пет години при мен. Не обръщай внимание какви дати съм вписал. Ясно?

— Ясно като бял лен.

Това си беше наша шега. Един монтьор, работил за чичо Бернард, беше научил погрешно израза, но го използваше непрекъснато. Чичо не го поправи нито веднъж. Тогава за последен път чух чичо Бернард да се смее.