Кралството

Възможно е и аз, и Карл да приличаме по характер на хората, на които сме наречени. Никой в Ус — с изключение най-много на стария общински управител Ос — нямаше представа кои са Калвин Кулидж и Абел Паркър Ъпшър. Хората казваха само, че аз съм се метнал на татко, а Карл — на мама. Но по принцип жителите на Ус си говорят, колкото да се намират на приказка.

Бях на десет. Един ден татко се прибра с кадилак „Де Вил“. Похвалил му го Вилумсен, собственик на борса за коли втора ръка, която изкупуваше и скрап. Предишният собственик на този великолепен кадилак го внесъл от САЩ, но му се наложило да го продаде, защото нямал пари за митническата такса. С други думи, кадилакът, модел 1979-а, бил каран само по прави като конец магистрали из сухите пустини на Невада и нямал дори точица ръжда. Татко изслушал Вилумсен, кимнал бавно — по онова време нищо не разбираше от коли, а аз още не се бях запалил — и се съгласил да купи кадилака, без изобщо да се пазари. Само след две седмици му се наложи да откара колата на ремонт. Оказа се, че кадилакът е бъкан с повреди и фалшиви авточасти — досущ като таратайките, закрепени върху сгуриени блокчета по улиците на Хавана. В крайна сметка ремонтът излезе по-скъп от колата. В селото хората се превиваха от смях и злорадо отбелязваха, че това е цената, ако не се понаучиш на едно-друго за колите. „Браво на тариката Вилумсен, бива го в алъш-вериша.“ Аз пък се сдобих с играчка. Не, беше същинско училище. Устройството със сложен механизъм ме научи, че отделиш ли време, за да проумееш конструкцията, и използваш ли ума и пръстите си по предназначение, всъщност поправката на развалена машина не е невъзможна.

Застоявах се все по-дълго време в автосервиза на чичо Бернард. Позволяваше ми да му „помагам“, както се изразяваше, но в началото по-скоро му се пречках. Татко пък ме учеше да се боксирам. Спомените ми за Карл точно през този период са доста мъгляви. Това беше, преди да се източи. Все още вървях по-висок от него, а и той разви гадно акне. В училище се справяше добре, но беше тих, саможив, нямаше много приятели. Прекарвах все повече време в автосервиза, а той постъпи в гимназията и понякога се виждахме само вечер преди лягане.

Спомням си, една вечер споделих с какъв трепет очаквам да навърша осемнайсет, да стана пълнолетен и да взема шофьорска книжка. Мама се просълзи и ме попита това ли е най-силното ми желание: да се метна в колата и дим да ме няма.

Естествено, предвид всичко, случило се впоследствие, ми е лесно да кажа, че това щеше да е най-доброто. Но тогава нещата бяха започнали да се разпадат и не можех просто да офейкам, бях длъжен да ги поправя. Пък и къде да отида?

След деня, когато мама и татко напуснаха този свят, спомените ми за Карл стават по-ярки. Бил съм почти на осемнайсет, той още нямаше седемнайсет. Двамата седим в паркирано волво пред къщи и гледаме как кадилакът потегля от двора и поема към Козия завой. Все още е като филм, който мога да си пускам, и всеки път откривам нови детайли.

Два тона механика от завод „Дженерал Моторс“ се задвижват и постепенно набират скорост. Кадилакът се е отдалечил и вече не чувам хрущенето на чакъл под гумите. Тишина, тишина и светещи в червено задни фарове. Усещам как бие сърцето ми. И то постепенно ускорява ударите си. До Козия завой остават двайсетина метра. От Службата по пътна безопасност планираха да поставят мантинела, но общината възрази, че последните сто метра път до стопанството ни били частна собственост и съответно — наша отговорност. Десет метра до завоя. Стоповете — две лайсни, две тирета, свързващи капака на багажника и лъскавата броня — светват за миг. После се изгубват. Всичко се изгубва.

6

— Дай да го изясним, Рой. През вечерта на нещастието ти си седял пред къщата в… — Ленсман Сигмюн Улсен наведе глава, а погледът му зашари по книжата. Гъстата му руса коса ми приличаше на бърсалката във физкултурния салон в училище; беше еднакво дълга отпред, отстрани и отзад. Имаше и рунтав дълъг мустак. Така се носеше от седемдесетте. Защото можеше. По наведената му глава нямаше и сантиметър опадала коса. — … в седем и половина. И си видял как родителите ти падат в пропастта?

Кимнах.

— И си видял как светват стоповете?

— Да.

— Да не са били фаровете? И едните, и другите са червени.

— Стоповете светят по-силно.

Той ме погледна.

— Скоро навършваш осемнайсет, нали?

Кимнах. Или го пишеше в документите пред него, или той си спомняше, че със сина му Курт учехме в едно училище и аз бях година по-голям.

— В гимназията ли си?

— Не, работя в автосервиза на моя чичо.

Ленсманът пак се надвеси над бюрото си.

— Добре. В такъв случай сигурно разбираш защо липсата на спирачни следи по настилката ни озадачава. Вярно, кръвната проба на баща ти показва, че е употребил алкохол, но при такава ниска концентрация не ми се вярва да е забравил за завоя, да е объркал педалите или да е заспал зад волана.

Мълчах. С един удар ленсманът отхвърли три възможни обяснения. А аз не разполагах с четвърто, което да предложа.