Кралството

— Не — отвърнах. — Той лъже.

— И какво е направил в замяна?

— Поправяше съчиненията ми.

— Не е вярно! — отрече Карл.

— Когато предстоеше да предаваме съчинение, през нощта Карл ставаше от долното легло, където лежите в момента, промъкваше се до раницата ми, отнасяше тетрадката ми в тоалетната и поправяше правописните ми грешки. После връщаше тетрадката в раницата и тихичко се мушваше в леглото. И никога не ми каза нито дума по въпроса.

— Е, може да се е случило веднъж да поправя някоя и друга грешка!

— Не веднъж. Редовно — настоях. — Аз също си мълчах.

— И защо? — прошепна ниско Шанън.

— Никак не ми се щеше да си призная, че съвсем съзнателно и охотно позволявам на по-малкия ми брат да ми оправя бакиите. От друга страна обаче, оценката по норвежки ми беше важна.

— Да се е случило два, най-много три пъти — отбеляза Карл.

Полежахме мълчаливо. Споделяхме тишината. Чувах дишането на Карл — толкова познато, все едно чувах собственото си дишане. Ала сега в стаята дишаше и трети човек. Прободе ме ревност, задето не аз лежа долу, не аз прегръщам Карл. Отвън долетя студен писък. От пасищата. Или от Хюкен.

На долното легло си зашепнаха.

— Шанън пита какво е това животно — уточни Карл. — Гарван, нали?

— Да.

Гарванът, или поне онзи, който летеше по тези места, обикновено се провикваше два пъти. Но с промеждутък.

— Опасност ли вещае? — попита Шанън.

— Възможно е — допуснах. — Или отговаря на друг гарван, но не го чуваме, защото е на половин миля оттук.

— Има ли разлика във виковете на гарвана?

— Има. Ако приближиш гнездото му, звучат съвсем различно. По принцип гаргите са по-кресливи. Понякога грачат направо нескончаемо, и то без видима причина.

Карл се засмя. Обожавах смеха му. Пръскаше радост и доброта.

— Рой е специалист по птиците. Както и по колите. И по бензиностанциите.

— Но не и по хората — отбеляза Шанън.

По интонацията ѝ не се разбираше въпрос ли задава, или само констатира.

— Точно така. Затова кръщаваше хората с имена на птици. Татко беше ушата чучулига, мама — сиво каменарче. Чичо Бернард пък — тръстикова овесарка, защото, преди да стане автомонтьор, учил за свещеник, а тръстиковата овесарка има бяла якичка.

— А ти каква птица беше, мило? — попита през смях Шанън.

— Аз бях… каква птица бях аз?

— Ливадна бъбрица — отговорих.

— В такъв случай ливадната бъбрица сигурно е красива, силна и интелигентна — заливаше се в смях Шанън.

— Нещо такова — отвърнах.

— Нарече ме така, защото бъбрицата лети по-високо от всички други — поясни Карл. — Освен това е устата самохвалка, която изпълнява… как се казваше?

— Флуктспил — помогнах му.

— Флуктспил — повтори Шанън. — Хубава дума. Какво значи?

Въздъхнах, все едно ми костваше огромно усилие да обяснявам.

— След като полети възможно най-нависоко, започва да пее, та всички да чуят колко нагоре се е издигнала. А после се спуска стръмно надолу с вцепенени криле и демонстрира всички трикове и акробатични номера, които умее.

— Все едно ми описваш Карл! — възликува Шанън.

— Но макар да обича да се фука, ливадната бъбрица не е изпечена хитруша. Тъкмо обратното, наивна е. Затова е любимка на кукувицата, особено когато ѝ предстои да снесе яйцата си в чуждо гнездо.

— Бедничкият Карл! — възкликна Шанън и се чу влажна целувка. — Рой, а мен на каква птица оприличаваш?

Замислих се.

— Не знам.

— Хайде де! — настоя Карл.

— Наистина не знам. На колибри? Всъщност познавам само планинските птици.

— Не искам да съм колибри! — възпротиви се Шанън. — Те са мънички и обичат сладко. Не може ли да съм онази птица, която намерих? Планински дъждосвирец.

Замислих се за бялото лице на дъждосвиреца. Тъмни очи. Качулката, която напомня къса подстрижка.

— Добре — склоних. — Ти си планински дъждосвирец.

— А ти, Рой, какво си?

— Аз ли? Нищо.

— А, не! Намерил си пернати съответствия на всичките си близки. Да чуем.

Мълчах.

— Рой е разказвачът, който определя кой на коя птица прилича. Следователно той е всички и никоя — отсъди Карл. — Рой е планинската птица без име.

— Самотната планинска птица без име — формулира описанието Шанън. — И какви трели изпълняват безименни мъжки екземпляри като теб, за да си намерят партньорка?

Карл се разсмя.

— Съжалявам, Рой, но това момиче няма да се откаже, докато не ѝ разкриеш целия си живот.

— Е, добре. Най-общо за пернатия планински мъжкар може да се каже, че не пее на женската. Според него това е суета, пък и в планината няма дървета, където да кацне и да пее. Затова той свива гнездо, с което да впечатли женската.

— Хотел? — попита Шанън. — Или бензиностанция?

— Май хотелът върши по-добра работа — отвърнах.

Долу двамата се засмяха.

— Хайде да оставим на мира белогушия дрозд горе — предложи Карл.

Двамата се надигнаха от леглото.

— Лека нощ — пожела ми Карл и ме потупа по главата.

Зад тях вратата се хлопна. Лежах и се вслушвах.

Той си спомняше. Веднъж, много отдавна, му бях казал, че с белогушия дрозд си приличаме. Плашлива, бдителна планинска птица, която се спотайва сред камънаци. Тогава Карл ме увери, че е излишно да се крия; няма от какво да се боя. „Знам — отвърнах му. — И въпреки това ме е страх.“