— Не — отвърнах. — Той лъже.
— И какво е направил в замяна?
— Поправяше съчиненията ми.
— Не е вярно! — отрече Карл.
— Когато предстоеше да предаваме съчинение, през нощта Карл ставаше от долното легло, където лежите в момента, промъкваше се до раницата ми, отнасяше тетрадката ми в тоалетната и поправяше правописните ми грешки. После връщаше тетрадката в раницата и тихичко се мушваше в леглото. И никога не ми каза нито дума по въпроса.
— Е, може да се е случило веднъж да поправя някоя и друга грешка!
— Не веднъж. Редовно — настоях. — Аз също си мълчах.
— И защо? — прошепна ниско Шанън.
— Никак не ми се щеше да си призная, че съвсем съзнателно и охотно позволявам на по-малкия ми брат да ми оправя бакиите. От друга страна обаче, оценката по норвежки ми беше важна.
— Да се е случило два, най-много три пъти — отбеляза Карл.
Полежахме мълчаливо. Споделяхме тишината. Чувах дишането на Карл — толкова познато, все едно чувах собственото си дишане. Ала сега в стаята дишаше и трети човек. Прободе ме ревност, задето не аз лежа долу, не аз прегръщам Карл. Отвън долетя студен писък. От пасищата. Или от Хюкен.
На долното легло си зашепнаха.
— Шанън пита какво е това животно — уточни Карл. — Гарван, нали?
— Да.
Гарванът, или поне онзи, който летеше по тези места, обикновено се провикваше два пъти. Но с промеждутък.
— Опасност ли вещае? — попита Шанън.
— Възможно е — допуснах. — Или отговаря на друг гарван, но не го чуваме, защото е на половин миля оттук.
— Има ли разлика във виковете на гарвана?
— Има. Ако приближиш гнездото му, звучат съвсем различно. По принцип гаргите са по-кресливи. Понякога грачат направо нескончаемо, и то без видима причина.
Карл се засмя. Обожавах смеха му. Пръскаше радост и доброта.
— Рой е специалист по птиците. Както и по колите. И по бензиностанциите.
— Но не и по хората — отбеляза Шанън.
По интонацията ѝ не се разбираше въпрос ли задава, или само констатира.
— Точно така. Затова кръщаваше хората с имена на птици. Татко беше ушата чучулига, мама — сиво каменарче. Чичо Бернард пък — тръстикова овесарка, защото, преди да стане автомонтьор, учил за свещеник, а тръстиковата овесарка има бяла якичка.
— А ти каква птица беше, мило? — попита през смях Шанън.
— Аз бях… каква птица бях аз?
— Ливадна бъбрица — отговорих.
— В такъв случай ливадната бъбрица сигурно е красива, силна и интелигентна — заливаше се в смях Шанън.
— Нещо такова — отвърнах.
— Нарече ме така, защото бъбрицата лети по-високо от всички други — поясни Карл. — Освен това е устата самохвалка, която изпълнява… как се казваше?
—
—
Въздъхнах, все едно ми костваше огромно усилие да обяснявам.
— След като полети възможно най-нависоко, започва да пее, та всички да чуят колко нагоре се е издигнала. А после се спуска стръмно надолу с вцепенени криле и демонстрира всички трикове и акробатични номера, които умее.
— Все едно ми описваш Карл! — възликува Шанън.
— Но макар да обича да се фука, ливадната бъбрица не е изпечена хитруша. Тъкмо обратното, наивна е. Затова е любимка на кукувицата, особено когато ѝ предстои да снесе яйцата си в чуждо гнездо.
— Бедничкият Карл! — възкликна Шанън и се чу влажна целувка. — Рой, а мен на каква птица оприличаваш?
Замислих се.
— Не знам.
— Хайде де! — настоя Карл.
— Наистина не знам. На колибри? Всъщност познавам само планинските птици.
— Не искам да съм колибри! — възпротиви се Шанън. — Те са мънички и обичат сладко. Не може ли да съм онази птица, която намерих? Планински дъждосвирец.
Замислих се за бялото лице на дъждосвиреца. Тъмни очи. Качулката, която напомня къса подстрижка.
— Добре — склоних. — Ти си планински дъждосвирец.
— А ти, Рой, какво си?
— Аз ли? Нищо.
— А, не! Намерил си пернати съответствия на всичките си близки. Да чуем.
Мълчах.
— Рой е разказвачът, който определя кой на коя птица прилича. Следователно той е всички и никоя — отсъди Карл. — Рой е планинската птица без име.
— Самотната планинска птица без име — формулира описанието Шанън. — И какви трели изпълняват безименни мъжки екземпляри като теб, за да си намерят партньорка?
Карл се разсмя.
— Съжалявам, Рой, но това момиче няма да се откаже, докато не ѝ разкриеш целия си живот.
— Е, добре. Най-общо за пернатия планински мъжкар може да се каже, че не пее на женската. Според него това е суета, пък и в планината няма дървета, където да кацне и да пее. Затова той свива гнездо, с което да впечатли женската.
— Хотел? — попита Шанън. — Или бензиностанция?
— Май хотелът върши по-добра работа — отвърнах.
Долу двамата се засмяха.
— Хайде да оставим на мира белогушия дрозд горе — предложи Карл.
Двамата се надигнаха от леглото.
— Лека нощ — пожела ми Карл и ме потупа по главата.
Зад тях вратата се хлопна. Лежах и се вслушвах.
Той си спомняше. Веднъж, много отдавна, му бях казал, че с белогушия дрозд си приличаме. Плашлива, бдителна планинска птица, която се спотайва сред камънаци. Тогава Карл ме увери, че е излишно да се крия; няма от какво да се боя. „Знам — отвърнах му. — И въпреки това ме е страх.“